Едно от благословенията, които са ни дадени след отминаващата работна седмица са дните за почивка. Време, в което да се отделим от всичко.

Силата, която ни е необходима за предстоящите събития, можем да получим само в уединение.

Враните летят на ята, вълците ходят по групи, но лъвът и орела се уединяват.

Силата не идва в писъка и шума, а в тишината.

Езерото трябва да се успокои, за да могат небесата да се отразят в него.

Исус обичаше народа, но често се отделяше вечер, за да бъде сам, далеч от тълпите. Изкачваше на върха на планината и говореше със Своя Баща.

В нашето напрегнато време трябва да се отделяме от шума на ежедневието, за да бъдем насаме с Господа. Нужно ни е такова време, за да получим подкрепа и сила от Бога.

Всяка жадуваща душа за Господа, трябва да има своя „Светая Светих“, за да пристъпва и пребивава в Неговото присъствие.

Беше малко момче, едва ли беше на повече от 10 години. Седеше на брега, а морето миеше краката му. Мръсната му фланела беше тясна, а панталоните му стигаха малко под коляното.

Дамян бе от няколкото скитащи хлапета край морето. Майка му беше умряла от рак наскоро, а баща му нелепо загина в една автомобилна катастрофа.

Помагаше на рибарите тук и там или пренасяше багажа на пътниците от пристигащите кораби. Така изкарваше някой лев, но се намираха и добри хора, който му предлагаха топла храна и чай да се сгрее.

Днес Дамян не намери работа, затова седеше сам на брега. Не усети, когато до  него се приближи един старец. И той, като него носеше избелели и стари дрехи. На главата му имаше широкопола шапка.

Дамян се изненада, като го видя толкова близо до себе си.

– Синко, можеш да виждаш под краката си само пясък, а в ръката си единствено това, което ядеш, макар и това не винаги да ти хареса. Не мисли, че те осъждам или правя опит да те поучавам. Повечето хора са точно като теб. Отвратени са от живота и работата си. Недоволстват от това, което ядат или не харесват колите, които карат. Но знаеш ли колко много хора по света са лишени от това, което, колкото и малко да ни се струва, ние имаме.

Дамян присви очи, натрапването на този старец съвсем не му харесваше. От къде се взе и отгоре на това взе и да го съветва.

Старецът невъзмутимо продължи все едно, че не забелязваше недоволството на малкия:

– Запомни, това върху, което съсредоточиш мислите си, започва да нараства.

Дамян се опита да разбера накъде бие старецът, но възрастният човек не му остави дълго да умува и продължи да говори:

– Когато се съсредоточиш към това, от което се нуждаеш, ще забележиш как размерът на нуждите ти ще нарасне. Ако постоянно си мислиш за неща, които нямаш, ще се сетиш и за много други, които не притежаваш, а това ще те накара да се почувстваш още по-зле. Ако съсредоточиш разсъжденията си върху това, че ще загубиш, ти наистина ще загубиш. Мислите изпълнени с благодарност, носят щастие и удовлетворение в живота на всеки човек.

Старецът видя съмнение изписано на детското лице.

– Навярно ще се съгласиш със мен, че всеки път, когато сме щастливи и изпълнени с ентусиазъм, другите хора се радват в наше присъствие.

– Може и така да е, – някак уклончиво даде съгласието си Дамян.

– Ако знаем, че възможностите някой да ни подкрепи идва от хората око нас, то какво ще се случи с човекът, в чието присъствие всички се радват? – попита възрастния човек

Дамян започна да схваща какво искаше да му каже старецът.

– Навярно ще получи повече възможности и подкрепа, – някак неуверено се усмихна Дамян.

– А какво се случва с  един човешки живот, изпълнен с множество шансове и подкрепа? – старецът продължи настоятелно с въпросите си.

Дамян се замисли и преди да отвори уста, старецът го изпревари:

– Такъв човек ще открива още повече възможности и ще получава още повече подкрепа. Успехът в такъв живот е неизбежен.

Лицето на Дамян грейна. Надеждата почука на сърцето му.

– Все пак трябва да те предупредя – и старецът погледна Дамян право в очите. – Ако човек е изпълнен с негативизъм, вечно се оплаква и с никого не се съгласява, никой няма да го подкрепи, защото никой не желае да общува с него. Нещата в такъв живот не вървят добре.

Двамата дълго мълчаха. Старецът даде възможност на Дамян да осмисли, това, което му бе казал.

След това възрастният човек предложи на Дамян:

– Всеки ден си задавай въпроса: Какво другите биха променили в мен, ако имаха тази възможност?

– Ами ако става въпрос за някоя черта от характера ми, която аз не искам да променя? – попита Дамян.

– Не става въпрос за това, какво искаш или не искаш да промениш в себе си, – засмя се старецът, – а какво другите хора биха променили в теб, ако имаха възможност.

Дамян се почувства несигурен.

– Не ти казвам, че трябва да се съобразяваш с прищявките на другите. Просто искам да кажа, че ако искаш хората да ти вярват и да се вслушват в думите ти, те трябва да се чувстват добре в твое присъствие.

Дамян наведе  глава и започна да разсъждава над това, което му бе казал старецът. Когато вдигна очи, старецът беше изчезнал ….

Някакъв възрастен човек се бе представил пред Маргарита за приятел на мъжа ѝ. Тя искаше бързо да се отърве от него и набързо смотолеви:

– Ще му предам за вас, но сега имам среща.

Старецът я последва без да каже нещо. Тя реши да не му обръща повече внимание и побърза напред и без това бе закъсняла.

Когато влезе в заведението видя съпруга си да чака на една маса. Тя тръгна към него и едва тогава забеляза старецът до себе си, но си помисли: „Нали е негов приятел, нека се оправят двамата заедно“.

Сотир погледна намръщено и си каза: „Този пък защо го е довела със себе си?“ Но не изрече мислите си на глас.

Сотир и Маргарита имаха да разрешават появили се разногласия помежду им. Присъствието на стареца силно раздразни Сотир. Той не се стърпя и извика:

– Не искам да бъда груб, но какво става тук? – и с погледа си посочи старецът, който без да бъде поканен бе седнал на тяхната маса.

– Ти ми кажи, – троснато отвърна Маргарита, – нали е твой приятел.

– Приятел ли? – Сотир нацяло се обърка. – Никога до сега не съм разговарял с този човек.

– Технически погледнато, това е точно така, – каза старецът съвсем спокойно. – Веднъж се засякохме в супермаркета и ти ми кимна. А един път в църквата ми каза „здравей“. Там идвах на няколко от службите.

Съпрузите се погледнаха неразбиращо. Всеки от тях си помисли: „Този човек е смахнат или луд“.

– В общи линии мога да кажа, че съм му най-добрия приятел, – продължи старецът. – Навярно има хора, които познавате от много отдавна. Може би харесвате едни лица повече от други ….

Сотир и Маргарита го гледаха като хипнотизирани. Сотир бе готов да го халоса, ако имаше нещо под ръката си.

– Повечето хора мислят, че истинските им приятели са тези, които ги приемат такива, каквито са, – каза старецът, – но това не е така. Например, монтьорът на вашият автомобил ви приема такива, каквито сте, но не защото ви е приятел, а защото сте му клиенти и трябва да ви обслужи. Истинският приятел иска повече от вас. Той ви кара да проявите най-доброто от себе си.

Старецът се наведе напред сякаш искаше да им каже нещо много важно.

– Най-добрият приятел ще ви каже истината. И ако нещо не е наред ще ви посъветва мъдро.

Сотир и Маргарита имаха проблеми в брака си. Имаше опасност скоро да се разделят. Тази среща в заведението бе с цел да се разберат помежду си или да се разделят без повече приказки.

Нямаше сериозна причина за разрива им, нито друг мъж или друга жена застанали между тях, но все пак семейният им живот не вървеше.

Те приеха старецът на шега, но той им помогна да разберат, че техния проблем бе в общението и очакванията им един от друг.

Маргарита искаше мъжът ѝ да прави това, за което тя го помоли, а Сотир се надяваше да чуе думи на одобрение, похвала и любов.

Те не знаеха от къде се взе този старец, но той наистина бе истински приятел и на двамата, защото им помогна да погледнат от очите на другия и да разберат какво трябва да поправят в поведението си.

Един от номерата на повечето от жените е, че уж не забелязват впечатлението, което правят на другите. Една от тях бе Надя. Тя имаше много „номера“, но накрая човек започва несъзнателно да вярва в нейната естественост и непосредственост.

Надя успяваше да внуши на всеки необходимите мисли, така че да постигне, това, което си е наумила. Гласът ѝ беше хипнотизиращ. Тя говореше уверено и убедително. Думите ѝ се лееха като ручей.

Отгоре на всичко пееше много хубаво. Когато я молеха да изпее нещо, казваше:

– Гласът ми не е нещо особено, но пея от сърце.

Почти нямаше песен, чийто думи да не знаеше. Когато се мъчеха да си спомнят за някой позабравен текст, все тя се сещаше.

Характерно за Надя бе, че обичаше да прави обобщения:

– Жените със сведени клепачи са потайни. Те са като лампа с подрязан фитил. Ако те погледнат, карат душата ти от вътре да пламне.

За друга подигравателно ще подхвърли:

– Ниска е като храст, но има още много под земята.

Ако разговаряше с такава жена казваше:

– Не я гледайте, че е такава мъничка! Такива лесно се носят. Те най-добре оценява мъжките прегръдки.

Един път казваше едно, друг път друго, но хората я оправдаваха помежду си:

– Няма значение, че това, което казва може да не е вярно, по-важното е хората да са щастливи. Пък и някои истини могат да ти вгорчат живота.

За личния ѝ живот никой нищо не знаеше. Хората охотно споделяха своите мъки и терзания с нея, но за своя живот тя не говореше.

Край нея бе винаги шумно и весело. Доброто ѝ настроение се предаваше на околните, а смехът ѝ бе заразителен. В нейно присъствие животът ставаше по-лек, за това навсякъде бе желан гост.

Лесно се сприятеляваше, намираше теми за разговор със всеки. Винаги вървеше усмихната  и човек не можеше да не ѝ отговори със същото.

Накратко казано Надя беше пълна с живот.

Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……