Градът се задушаваше, впримчен в яката прегръдка на двигателите с вътрешно горене. Хората седяха по пейките в парка и обсъждаха времето, „издънките“ на политиците или „коригираните“ цени на стоките.

Свилен и Стойко бяха развълнувани от нещо съвсем друго. Те коментираха въодушевено, без да обръщат внимание на хората около тях. Младежи, които разсъждаваха и търсеха истината.

– Ако човешката любов не тласка човека към непривични за него постъпки, това не е любов, – заяви Свилен.

– Ако тя е предпазлива, прави си разни сметки, това също не е любов, – допълни Стойко.

– Това по-скоро е симпатия, топли чувства, но просто няма признаци на любов, – констатира Свилен.

– Случвало ли ти се е да си губиш главата си и да правиш нещо за Бога, заради дълга си, а не от съображения за здрав разум или каквито и да са там мотиви и поводи, освен едно единствено – защото Го обичам? – попита Стойко.

– Осъзнаваме ли когато правим нещо ценно за Бога или просто повтаряме заучените думи за Неговото величие и Изкупление, а в същото време сме заети с цял куп ненужни неща? – попита и Свилен на свой ред.

– Не става дума за Божествените и грандиозни дела, които остават в историята, а за обикновените неща, които свидетелстват на Бога, че му се покоряваме във всичко, – уточни Стойко.

– Желанията зародили се в Божието сърце имат ли такъв отклик у нас като на Мария от Витания? – попита Свилен.

– Понякога изглежда сякаш Бог ни наблюдава, очаквайки да види поне някакво доказателство за любов ни към Него, – поклати глава Стойко.

– Покорността пред Бога е по важна от личната святост, – възторжено каза Свилен.

– Вълнуваме се от това как ходим, какво говорим, какво гледаме, страхувайки се да не оскърбим Бога, но от покорството ни пред Бога  и любовта ни към Него няма никаква следа, – размаха ръце Стойко.

– Трябва да се откажем от въпроса: „Мога ли да се  натъкмя, да пасна в някоя дейност?“. Нека осъзнаем, че това не може да става така, – замислено каза Свилен.

– Ако се покоряваме на Бога, Той действа чрез нас непрестанно, – обобщи Стойко.

Бе тъмна нощ. Колелата на влака потракваха, сякаш напяваха отдавна забравена песен.

Кирил Петров четеше на слабата лампа във вагона.

Изведнъж в купето нахлуха четирима мъже, грабнаха го за ръцете и краката, а после го изхвърлиха през вратата като ненужна вещ.

Преследваха го още от столицата, но как се добраха до него, Кирил така и не разбра. Целта им бе да го убият, защото бе станал неволен свидетел на нещо, което искаха да прикрият.

Навън снегът бе натрупал големи преспи. Всичко бе побеляло.
Когато го изхвърлиха от влака, Кирил попадна в една доста голяма преспа. Хубавото е, че по него нямаше нищо счупено.

Много трудно се измъкна от снега. След това се огледа и изтръпна:

– Гора, сняг и никакви признаци на селище наблизо….

Кирил се изправи и тръгна през снега. Знаеше, че ако стои на едно място, ще замръзне  и бързо щеше да свърши.

Но след няколко километра се измори и седна на един пън. Усещаше, че замръзва, но нямаше вече сили да продължи.

– Тука ще е краят ми! – отчаяно махна с ръка.

Изведнъж забеляза, че към него се приближава нещо огромно и тъмно.

– Какво ли е това? – смути се Петров.

Когато наближи, Кирил уплашено прошепна:

– Боже, това е мечка! Сега ще ме изяде……

Изглежда животното имаше други намерения. Мечката го приближи, подуши го и легна в краката му.

– Изглежда е доброжелателно настроена, – каза си Кирил.

Мечката обърна корема си, към премръзналия човек и заспа.

Кирил дълго се колебаеше какво точно да направи, като същевременно поглеждаше недоверчиво към спящото животно. Накрая не издържа на сковаващия студ, легна близо до мечката и внимателно се приближи към козината ѝ.

Когато се съмна Кирил чу далечно пеене на петли.

– Селото е наблизо, – успокоено си каза той.

Кирил внимателно се изправи, за да не събуди мечката, но тя стана, отърси се и се отдалечи към гората.

– Благодаря ти, мечко, – провикна се Кирил след отдалечаващото животно.

След това тръгна по посока на кукуригащите петли и скоро пристигна в едно малко село.

Почука на първата врата. Обясни какво му се е случило и помоли за подслон. Хората го приеха радушно.

В това село Кирил остана половин година.

През 1976 г. във Филаделфия, Пенсилвания, на годишна среща се събрали няколко хиляди членове на организацията „Американски легион“.

След известно време много от тях се почувствали зле. Появили си признаци на необичайна белодробна пневмония.

Малко по-късно 34 човека умрели.

Така светът открил ново заболяване – легионерска болест, причинена от бактерия живееща във вода на стари климатици.

Саудитска Арабия, 1977 г.

Лийч караше автомобила си по малко утъпкания път. Наоколо нямаше градове и населени места. Пустинята бе покорила почти целия терен.

Температурата стигна 50 градуса. Горещината бе непоносима.

Автомобилът на Лийч попадна в кухина на пътя, която го изхвърли на мекия пясък, където автомобилът затъна.

За първи път Лийч установи, че откакто пътешестваше из пустинята, не беше взел със себе си вода.

Слезе от колата и се опита да я откопае, но колелетата още по-дълбоко потънаха в пясъка.

– Ако сега тръгна пеша, – каза си Лийч, – шансовете ми за спасение ще бъдат нулеви. По-добре да остана в автомобила и да чакам случайно минаващи от тук. Кой ли ще дойде?

Никак не му се вярваш, че скоро от тук ще мине някой, но какво друго можеше да направи?

Измина цял час, а помощ от никъде не идваше.

Изведнъж той видя трима човека, приличаха му на бедуини.

– Странно, – потърка очите си Лийч, – от къде дойдоха? Нали постоянно оглеждах наоколо. Интересно, много ми приличат на библейски овчари.

Мъжете приближиха и поздравиха на арабски. Един от тях подаде на Лийч мях от козя кожа, пълен с вода.

„Това беше най-добрата вода от всичко, което някога съм пил, – помисли си Лийч“.

Тримата започнаха да бутат колата, докато Лийч даваше на заден ход. Целта на четиримата бе, автомобилът да стигне до по-твърда повърхност близо до пътното платно, но на същото ниво с него.

– Благодаря ви, – каза Лийч на мъжете. – Ако не бяхте вие, кой знае колко време щях да стоя тук, а и вода нямах.

Най-накрая Лийч приключи с маневрата и излезе на асфалта. Той се обърна, за да помаха за последно на помогналите му мъже, но там където стояха нямаше никой.

Наоколо местността беше равна в продължение на хиляди мили. Нямаше никакъв признак, че тук е имало хора.

– Не видях, когато се приближиха, – засмя се Лийч, – но не видях и кога си отидоха. Това са били навярно Божии ангели, който Бог ми е изпратил на помощ.

Съществува психически феномен, обратен на дежа вю, наречен жаме вю.

Той се заключава във внезапно усещане за това, че се срещаш със ситуация или човек за първи път, но в действителност са ти добре познати.

Но ако дежа вю е изпитвал всеки от нас, жаме вю се среща много рядко и може да е признак за сериозно психическо разтройство.

Наред с тях може да се постави и феномена преске вю, добре познато състояние, когато не можеш да си спомниш позната дума, която ти „се върти на езика“.