Радостта в махалата беше голяма. Докараха в магазина кайма. Изглеждаше прясна и не дъхнеше. Мълвата бързо се разпространи и хората се наредиха на опашка. Кой кило, кой две, а Тодор взе цели пет кила от нея.

Когато го подкачиха:

– Тодоре ще я изядеш ли всичката?

Той се усмихна и весело им отговори:

– Вие не знаете моята Цонка какви кюфтета прави. Ще си отям до насита.

Тодор грабна големия пакет и право у дома.

– Цонке, – извика той от вратата, – донесъл съм кайма. Сега я докараха. Да направиш от тях, ти знаеш. Хубави кюфтета искам.

Цонка пое пакета и бързо омеси каймата, като и прибави ситно нарязан лук, малко хляб, една лъжица кисело мляко, яйце, малко сода и подправки, както само тя си знаеше. Опържи кюфтетата и ги остави в тенджерата захлупени да се задушат добре.

След като нацепи някое и друго дърво, Тодор влезе, вдигна капака на тенджерата и си взе едно кюфте. Очакваше сладост да се разлее в устата му, но…..изведнъж кипна и се за развика на жена си:

– Защо си ги пресолила толкова? Сега никой няма да може да ги яде! Съсипа хубавата кайма.

Цонка взе едно кюфте, отхапа и се намръщи, от сол не се ядеше.

– Странно, – каза си тя, – не помня много сол да съм слагала.

Тодор изтича до магазина и взе още три кила кайма. Върна се бързо в къщи и се закани на жена си:

– Този път внимавай, че кожата ти ще смъкна от бой.

Свекървата баба Дона знаеше, че снаха ѝ е добра готвачка и не би допуснала такава груба грешка, да пресоли ядене, пък да не говорим за кюфтета. Усъмни се, че тук нещо не е наред и още преди Цонка да омеси новата кайма, щипна малко от нея и я опита.

Възрастната жена сбърчи нос и извика:

– Тодоре, каква кайма си купил?

– Сега я докараха, съвсем прясна е, – отговори Тодор.

– Я си хапни от нея, – предложи майка му.

Тодор щипна малко и го налапа. Намръщи се и бързо го изплю.

– От сол не се яде, – възмути се той.

– А ти щеше жена си да пребиеш, – подсети го баба Дона.

– Но как така? Защо е толкова солена? – недоумяваше Тодор.

– Кръщавали са я, – каза баща му, който бе чул за „чудната придобивка“.

– Как са я кръщавали? – учудено попита Тодор.

– Магазинерски тарикатлъци, – махна с ръка баща му. – Вземат едно кило кайма и добавят толкова сол и грамажа не се нарушава. Но изглежда този път не са взели само едно кило, а повече. Та затова не може да се яде от сол. Това правят не само с каймата, но и със сиренето, но поне като го изкиснем, можем да го ядем.

Тодор взе пакетите и ядосано се понесе към магазина.

Разправяха, че вдигнал голям скандал. Върнали му парите  за осемте кила кайма, но и уволнили магазинера.

Онова, за което изпитваме глад, не можем да получим от човек, работа, пари и нови придобивки.

Ние изпитваме копнеж за нещо от друг свят, което поддържа живота ни.

Представено ни е право на избор – собственото благополучие или живот с вяра в Бога.

Ако изберете да живеете с вяра, ще се предадете в ръцете на Бога и така ще претворите естественото в духовното.

Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.

– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.

– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.

– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.

– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.

Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.

Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.

Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.

Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:

– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.

– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.

– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.

„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.

Първата коринтска църква се е състояла от обикновени хора. В света те са били нищо, но Бог ги е избрал да бъдат Негови деца. Той им е дал мисия, да занесат вестта за спасението на целия свят.

Бог нарочно избра глупавите, немощните, без особено потекло или място в обществото, за да посрами уповаващите на човешка мъдрост, сила, власт, красота и пари.

Никакви светски придобивки няма да ни спасят от Божия гняв. Бог иска, да помним какви сме били и да Му благодарим за Неговата милост и прощение.

Когато християните започнат да си съперничат един на друг, трябва да знаят едно, човек не може да направи нищо, което да заслужи Божията милост и благословение.

Всичко, което имаме, включително и нашата вяра е 100 % Божия благодат.

Христос е станал за вярващите мъдрост, правда, изкупление и очистване.

Всичко, което трябва да направим е, да приемам Неговите дарове и да Го прославим.

Защо ние бързо се втурват към магазина, веднага щом имаме пари? С всяка нова придобивка, ние се чувстваме по-щастливи, но няколко дни по-късно от същата радост няма и следа.

Оказва се, че основният враг на нашето щастие е навикът. След като покупката се превърне в обикновен предмет за нас, удовлетвореността от живота спада и ние трябва да тичаме за следващото придобиване. И така отново и отново.

Чрез проучванията в Корнелския университет се опитвали да прекъснат този порочен кръг. Оказало се, че сме свидетели на същия прилив на щастие, както при купува на нещо желано, така е и по време на пътуване.

И най-важното, с течение на времето нивото на удоволствие, свързани с придобиването, падат, а впечатленията от приключенията продължават да снабдяват нашите хормоните на щастие за дълго време.

Посещението на различни мероприятия, пътувания, обучение на нови умения, както и екстремни преживявания – всичко това е идеален запас на щастие за всеки един от нас.

Новата джаджа, дори и автомобил, с времето стават обикновени неща или остаряват, а всеки нов спомен ще бъде източник на тази радост, която ще остане с нас за цял живот.