В стаята се усещаше напрежение. Евдокия очакваше посещение. В дома ѝ щеше да дойде родният ѝ баща Сотир Паунов.

Годините бяха посребрили косите му, но за нея той си оставаше най-прекрасния татко. За това нервно и припряно започна да почиства и оправя къщата.

Купи цветя и ги сложи в стаята. Искаше ѝ се всичко да изглежда прекрасно.

– Дали обстановката ще бъде привлекателна, удобна и приятно за окото му? – притеснено сбърчи вежди тя. – На него му се нрави красивото. Толкова много искам да му доставя удоволствие.

Изведнъж Евдокия тръсна глава и се засмя.

– Ако се чувствам така за краткото посещение на земният си баща, колко повече грижи трябва да полагам за дома си всеки ден, където обитава Небесният Отец?!

Евдокия признаваше не веднъж, че не е добра домакиня, но мисълта, че нейната къща е Негова, я мотивираше да я поддържа чиста и подредена.

Тя не бе дизайнер, нито притежаваше някакви изключителни вещи, за да направи стаите да изглеждат страхотно, но се възползва от всичко, с което разполагаше, най-вече време, сили, енергия и бюджет.

Младата жена се завъртя няколко пъти в хола във вихрен танц и възкликна възторжено:

– Искам всички, които посетят моя дом, да разберат, че Господ е тук.

Реалността на Неговото присъствие щеше да се открива не само от привлекателността на външния облик, но и с качеството на вътрешната атмосфера, в която преливаха топлина и любов.

Милена учеше в пети клас и то доста добре. В бележникът ѝ се редяха само шестици. Учителите я сочеха за пример, а съучениците  я търсеха за съвет. Но това не ѝ доставяше радост.

Причината бе много проста.

Тя смяташе, че не е красива. Често заставаше пред огледалото и си казваше:

– Носът ми е прекалено дълъг. Устните ми непоправимо широки, а очите съвсем малки, …. На кого ще се харесам такава?

Веднъж Милена попита майка си:

– Мамо, защо съм не съм се родила красива?

Майка ѝ я погледна, леко се усмихна и отвърна:

– Имаш нормално лице без недостатъци. Може да не си голяма красавица, но си много умна.

Този отговор не задоволи момичето.

Милена реши да отиде и да се оплаче на баба си. Тя винаги ѝ даваше мъдри съвети. Старата жена живееше накрая на града, но това не попречи на огорченото момиче да хване автобуса и да тръгне към нея.

Докато пътуваше Милена си мислеше: „Очите мога да направя по-големи с малко грим. Устните си ще оправя с червилото. Но какво да правя с този голям нос? ….. Тук козметиката е безсилна.“

Когато баба ѝ я видя, тя разбра, нещо измъчваше внучката ѝ, за това направо попита:

– Какво се е случило?

– Бабо, защо не съм красива? – и Милена силно се разрида в прегръдката на баба си. – Ти винаги си ми казвала, че Бог е създал всичко прекрасно …..

– А защо мислиш, че не си хубава? – попита старата жена.

Милена веднага започна да изброява чертите по лицето си, които не и даваха мира.

– Милена, – топло започна старицата, – красотата е относително понятие. Хората много ценят това, което е уродливо в Божите очи.

– Как така? – възкликна момичето.

– Източник на нашата красота е Исус Христос. Тези, които живеят така, че да се уподобяват на Него, във външността им сияе нетленна красота, на която не влияе дължината на носа или големината на устните. Исус е провличал хората с душевната, а не с външната Си красота.

– Моята душа не е красива, – тъжно въздъхна Милена.

– Всички сме оплескали и провалили привлекателността си поради греха, но Исус умря, за да очисти душите ни от всякакво зло и да ни направи завинаги съвършени. Сега са прекрасни тези, които живеят не за себе си, а за Господа.

Милена изведнъж осъзна, какво искаше да ѝ каже старата жена. Падна на колене и зашепна:

– Господи, прости ми, че постоянно съм си мислила за своята външност и се занимавах изключително само със себе си. От днес искам да живея не така, както ми харесва, а за Теб. Желая да Те прославя със живота си.

Лицето на Милена се проясни. Тя вече знаеше какво да прави. За нея нямаше значение какво показва огледалото, защото то не можеше да разкрие истинската красота на човека.

Тази дума има френски произход и се превежда като „сдъвкана хартия“.

Материалът е образуван от смес на влакна и свързващи инградиенти.

От папиемаше се правят манекени, играчки, маски, сувенири, дори и мебели. Професионалистите правят от него удивителни неща, които могат да се запазят векове, без да загубят своята привлекателност.

За родина на папиемаше се смята Китай, където при разкопки са намерени военни доспехи, направени от този материал.

Още през втори век до нашата ера, такива брони са защитавали войните от стрели или удари от меч.

От Китай папиемаше попаднал в Япония и Персия, а от там в средата на 17 век се появил и в Европа.
Особена популярност новият материал е придобил във Франция, от където се появило и неговото съвременно название.

Първоначално от папиемаше са правели кукли.

В следващите години, известният символ на Париж Айфеловата кула може да стане  участница в туристически еко маршрут.

Работата е там, че компанията Ginger иска да засади Айфеловата кула с растителност. Според експертите, озеленяването на кулата, ще подобри екологичната обстановка в Париж. Растенията разположени на кулата, ще могат ежегодно да преработват в кислород 90 тона въглероден диоксид.

Компанията Ginger предлага да се поставят на повърхността на кулата над половин милион разсад в няколко хиляди кошници.

Парижките власти са подкрепили проекта, но има много противници на идеята. Според опонентите, радикалната промяна на символа на Париж ще нанесе удар върху туристическата привлекателност на Айфеловата кула.

По-голямата част от туристите нарекли плана на зеленото преобразяване на символа на Париж „шокиращо“.

Навярно и на вас ви се иска често някой да ви прегърне, да ви потупа по рамото и да ви каже:

– Всичко ще бъде наред. Успокой се!

За такъв момент дизайнер е направил нещо действително полезно – кресло, което може да те прегърне и в което можеш да се гушнеш.

Уверена съм, че с това кресло хората няма да можеш да замениш, но такава мебел може да помогне човек поне малко  да не се чувства толкова самотен.

Освен това креслото е меко, пухкаво и многофункционално, но основната му привлекателност е прегръдката.