Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Беше неделя. Протичаше шампионата по баскетбол. Радко не бе вкарвал по-малко от двадесет точки в една игра, но днес бяха само четири и отборът му понесе първата си загуба.

На връщане бащата на Радко мълчеше.

През следващите дни баща и син изобщо не разговаряха.

Радко стигна до следното заключение:

– Не се представих добре на терена и баща ми не ме одобрява. Ако не съм успешен в училище, работата и взаимоотношенията с другите, ще бъда вечно отхвърлян. За това трябва непрекъснато да побеждавам във всичко.

Но така Радко не разкриваше истинската си същност. Животът му се бе превърнал в представление.

Реакцията тогава на баща му засягаше неговата битка за идентичност, а не Радковата стойност.

Минаха цели двадесет години.

Един ден Радко сподели с братовчеда си Цветан този минал провал.
– Знаеш ли никога не ми се е искало да споделям с теб каквото и да е, – призна си Цветан. – Смятал съм те за перфектен и се страхувах, че ще ме осъдиш.

Радко сериозно се разрови в Библията, но никъде не откри, че Божието одобрение идва единствено, само ако печелиш, нито да правим повече, за да угодим на Бога.

Радко осъзна:

– Аз съм приет, избран и обикнат заради Христос.

Започнете да разкривате истинския си облик пред някой приятел, като включите и провалите си. След това позволете на Божието слово да ви определя.

Христо бе убеден:

– Трябва да вършим добри дела.

– Да направиш нещо добро ….. с това съм съгласен, – заяви Трифон, – но да извършваш добрини, за да те видят, според мен е сериозно провинение.

– За това лицемерието отблъсква хората, – поклати глава Христо. – Когато людете влизат в църквата, трябва да видят Бог, а не да възприемат пастира или тези, които в момента са на амвона, като изключителни индивиди.

– Необходимо е да бъдем особено внимателни, – наблегна Трифон – когато се опитваме да бъдем добри.

– Че какво му е лошото да сме добри? – свъси вежди Христо.

– За да не правим представление от това, – обясни Трифон. – Бъди сигурен, Бог няма да ръкопляска на този театър.

Скоро щеше да започне представлението, но Михаил, който трябваше да играе злодея, не можеше да се преоблече. Главният елемент от костюма му бе изчезнал.

– Какво ще правим сега? Започна да се вайка отговарящия за гардероба на артистите.

Всички вдигнаха рамене.

Влезе режисьора на постановката и попита:

– Какво става? Защо се бавите толкова?

Няколко ръце посочиха полуоблечения Михаил.

– Пак ли нещо се е загубило?! – въздъхна режисьора.

Изведнъж той погледна към оператора, който бе облечен с някакъв отвратителен пуловер. С него човекът приличаше на някакво страшилище.

Режисьорът приближи оператора. Огледа го от главата до петите и радостно каза:

– Ето това ни трябва. Момчета внимателно съблечете пуловера му и го наденете на Михаил.

Операторът изобщо не се съпротиви.

Когато го попитаха:

– От къде ти хрумна да облечеш това отвратително нещо?

Той въздъхна и започна да обяснява:

– Нито цветовете, нито фасона му харесвам, но моята приятелка щеше да се обиди. Така от време на време обличам подаръкът ѝ.

Всички се засмяха.

– Хайде, няма време за повече приказки, – развика се режисьорът и всеки тръгна да изпълнява задълженията си.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.