Днес все повече и повече археолози и специалисти по архиви търсят помощ в интернет.

По този начин те могат не само да намерят интересна информация, но и да вземат участие в каталогизацията, записването на документи, преводи на чужди и древни текстове, както и в решаването на древните загадки.

През 1825 г., на река Витам в Линкълншир, Великобритания е намерен меч от 13-ти век. На пръв поглед той изглежда съвсем обикновен.

Има тегло около 1 кг и дължина 96 см. Той е двуостър нож, а дръжката има форма на кръст.

Смята се, че мечът е бил изкован през 13-ти век, най-вероятно в Германия, както повечето от мечове по това време.

Загадката се крие в това, че на острието има надпис: „+NDXOXCHWDRGHDXORVI+“, направен от златна тел вграден в стоманата.

Никой не знае какво означава това и защо е направен този меч.

Британската библиотека е създала уеб сайт с информация за меча, като се е обърнала към аудиторията с предложение,  да се разшифрова надписа на древния меч.

Към 1000 г. пр.н.е. китайците усвояват напълно ферментационния процес за производство на дзю. Напитка, която е три пъти по-силна от обикновената бира.

Производството на силна бира включва напълно нова идея за ферментационния процес. При обикновената бира е невъзможна ферментацията на скорбялата от зърното.

Още преди хиляди години е установено, че житните филизи съдържат ензима амилаза, разграждащ скорбялата в захари, които ферментират.

В това се състои и технологията на пивоварното производство в древността. Зърнените филизи се изсушават и се превръщат в малц, който „поглъща“ скорбялата на обикновеното зърно, за да го превърне в бира.

Макар китайците да варят бира, както и другите народи, те много скоро установяват, че е по-изгодно да произвеждат „дзю“.

То се правело от смляно и частично сварено жито, а понякога и просо, оставено да плесеняса. Плесента създава ензима амилаза, поглъщащ скорбялата много по-ефективно, отколкото филизите на житото.

По друг начин казано, напитката дзю е смес от плесен и мая, която после сварявали с вода. Амилазата разгражда скорбялата в захарта, а маята задвижва процеса на ферментация, в резултат на който се получава алкохолът.

Китайците не закъснели да открият метод за увеличаване на алкохолното съдържание чрез добавяне на нови количества пивоварна каша към водата по време на ферментацията.

Този метод, наречен „убиване на зърното“, довел до създаването на действително силна бира.

Никоя друга държава не възприема тази особена бира, така че и до днес няма точен превод на наименованието ѝ.

В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Словестното обозначение на този морски гигант леко се е променило през миналия век.

В старославянския език това животно са наричали „кит“.

Съвременната дума „кит“ произхожда от древногръцката дума, която в превод много точно характеризира представата на хората в тези години за това животно.

Те го наричали „κῆτος“ или морско чудовище.

Такива указатели били поставени около Суонзи, Уелс, където имало разпореждане, че всички пътни знаци трябва да бъдат написани на два езика: английски и уелски.
Уелската част на този знак гласи:
„Сега ме няма в офиса. Моля изпратете всички текстове, които изискват превод“.
Преводачът бил поставил на своята поща телефония секретар, а този, който давал поръчката, помислил, че е получил отговор на вече преведения текст.
Така се получило „недоразумението“ в превода, което се появило на пътния знак.