Някои художници от Ренесанса, за да създадат своите ескизи са използвали камера обскура, която била оптическо устройство, чрез което се правели оптични изображения на обектите.

Това не било само някаква кутия, а цялата стая с дупки в стените и тавана.

Сложността на този метод се състояла в това, че рисуването ставало в пълна тъмнина.

Друг майстор на светлосянката Караваджо отишъл още по-нататък. На платната му били забелязани следи от флуоресцентни вещества.

Изследователите смятат, че в основата на тази субстанция стои прах от смлени светулки.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….

В залата бяха стоварили три раници, съдържащи камъни с различна големина. Задачата бе да се пресъздаде стълб, какъвто е бил преди разтрошаването.

Бе взета само една малка част от камъните. Те бяха сканирани на компютъра. Машината забръмча едва доловимо.

След няколко минути Данчо завъртя екрана , за да им покаже какво е направил компютърът. Изображението приличаше на камък, но бе оцветено в зелено. Данчо докосна няколко клавиша и дигиталният камък стана сив.

– Ето го, вашият камък, – самодоволно каза Данчо.

– И сега какво? – попита неразбиращо Кольо.

– Ще сканирам всеки камък и след това компютърът ще сглоби дигиталните парчета.

Данчо изчака реакцията на Кольо и Симо, и добави:

– Няма ли да кажете поне: „Брей!“. Цели три години съм се опитвал да усъвършенствам този алгоритъм. Сега компютърът от десетки милиони решения ще избере това, което е най-доброто и според него ще подреди късовете. Това за сега е водеща технология. А вие какво си мислихте? Ще лепя парче по парче тези камънаци ли?

– Не, – побърза да каже Симо, за да прикрие, че точно това си е мислил. – Това дигитално изображение е добро. Колко време ще ти отнеме, за цялата конструкция?

– За по-трудоемката работа, сканирането на всяко парче по отделно, ще извикам двама помощници. Навярно ще искате да сглобите и оригинала, за това те ще номерират всички камъни.

– Добре, – кимна Кольо.

– Разходете се, изпийте по едно кафе и след около час и половина заповядайте,  – предложи им Данчо.

Кольо и Симо нямаха търпение и дойдоха десетина минути по-рано.

– Идвате тъкмо на време, – посрещна ги радостно Данчо, – приключваме с последните парчета.

Камъните бяха поставени в пликове върху масата и бяха номерирани.

– Забравих да попитам как е изгледала колоната, – каза Данчо.

– Нещо като малък обелиск висок около два метра, – уточни Симо.

– Компютърът ще направи дигитално сглобяване, без да знае параметрите, защото има само един начин, по който те могат да се подредят, – каза Данчо. – Но ако знаем размера и формата, това ще ни спести много работа.

След малко на екрана се появи реалистичното изображение на цялата колона. Кольо ясно видя йероглифите от четирите страни, докато моделът се въртеше.

Някои от парчетата липсваха, защото част от тях се бяха превърнали в прах при самото разрушаване, но донесените бяха напълно достатъчни, за да се възстанови истинската колона.

– Благодаря, – каза Симо.- Свършихте невероятна работа. Наистина това е забележително.

В некропола, в Долината на царете е била открита варовикова камера.

В нея са открити 28 огромни съда и 7 гроба, всеки от които е внимателно запечатан.

Интересното е, че останки от телата не били открити в нито един ковчег.

Огромните съдове и гробовете били запълнени с парчета от керамика, камъни, кал, плат, дърво и прах, използвани при мумифицирането.

Защо е направено всичко това, за сега си остава загадка.

Съдържащите се в домашния прах химикали могат да станат причина за активиране на ключовия рецептор на протеина PPAR-гама, който е свързан с детското затлъстяване.

Тези вещества, които се съдържат в огнеупорни материали, лубрикантите, хидравличните течности и пластмаса, се свързват с рецептора и го активират при определени обстоятелства.

Учените обясняват, че РРАR-гама регулира метаболизма на мазнините, клетъчната пролиферация и тяхната смърт.

Макар че тези изследвания са предварителни, те са още едно доказателство за теорията, че предмети за бита, съдържащи химикалите влияят на размера на талията, както при възрастните, така и при децата.

Активирането на този рецептор в ранното развитие на детето може да бъде ключов фактор при детското затлъстяване.