След като завърши гимназия, Трифон замина в големия града, за да продължи образованието си в университета. Той бе много развълнуван от факта, че ще бъде свободен.

– Сега на никого не съм длъжен да обяснявам защо правя така или иначе. Но сега ми се пада и по-голяма отговорност. Ако сгреша и взема неправилно решение, за последствията не мога никого да виня.

Периода до Новата година за Трифон бе време за приспособяване към новата обстановка, в която колкото и да е странно изискванията към него не намаляха, а се увеличиха.

Сега бе време да докаже, че е голям и способен да води самостоятелен живот. Запретна се здраво и не изоставаше нито в учението, нито в обществените мероприятия, който ставаха в града. В началото не му бе леко, но свикна.

Наближиха празниците по Нова година и Рождество и Трифон се радваше:

– Сега родителите ми ще видят колко съм се променил. Дали ще се радват, че съм станал по-самостоятелен и по-отговорен за постъпките си?

Усмихнат, пълен с оптимизъм Трифон прекрачи родния праг.

– Тито, – извика майка му като го видя и го прегърна.

След това погледна към обувки му, на една от които се бе лепнало малко кафяво листо и веднага нареди:

– Обувките в антрето! Кога ще да се научиш с мръсните обувки да не влизаш в стаята?

Трифон не искаше да влиза в конфликт с майка си, за това отиде в антрето и се събу.

Когато се настани на масата грижовната майка веднага му предложи пълна чиния, от която се вдигаше приятна миризма на задушено със зеленчуци.

– Е, как я караш там? – започна майка му с въпросите си. – Успяваш ли да разбереш какво преподават или се заплесваш и не внимаваш? Закъсняваш ли вечерно време? Храниш ли се редовно? …

„Горката ми майка, – помисли си Трифон, – тя не може да разбере, че не съм онова малко момче, което отлетя преди няколко месеца от дома ѝ. Дори не забеляза, колко много съм се променил“.

След въпросите си, на които не бе дочакала да ѝ се отговори майка му започна да разказва за баща му, неприятностите в работата си и новите промени, които бяха направили в двора.

Слушайки майка си Трифон не усети влизането на баща си.

– О, сине, добре дошъл. Радвам се да те видя. Я какъв голям си пораснал, дано поне малко си поумнял.

Трифон само се усмихна и прегърна баща си.

– Сега си сам, – започна баща му, – гледай да не ни изложиш. Не гони момичетата, има време за всичко ….

И той продължи с поученията и наставленията към сина си. Трифон седеше почтително и не възразяваше на баща си.

Колко жалко, че това не направи впечатление на баща му. Нравоученията на възрастния човек бяха насочени към оня малък хлапак, който бе готов да възразява на всичко и да спори, макар и да разбираше, че не е прав.

Трифон въздъхна примирен и си помисли:

„Възприемат ме още като малък. Дори не забелязаха, че съм се променил… Е, нищо….. Може би с времето…“

Ако се опитаме да разберем и да се адаптираме към промените в нашите деца, това ще им покаже, че ги ценим повече. По-добре да разпознаем растежа и зрелостта им и да ги насърчим. Само това може да ни сближи с тях.

Генади много се дразнеше, когато баща му Добри му правеше забележки и то за дреболии.

– Защо не си изключил лампата в тоалетната, като си излязъл?

– За кого работи телевизора, като няма кой да го гледа?

– Не ти ли направи впечатление, че е паднала кутията от скрина? Защо не си я вдигнал тогава?

Генади, докато беше по-малък мълчеше и поправяше грешките си, но сега той бе вече млад мъж и забележките на баща му идваха в повече.

Един ден Генади бе повикан на интервю.

„Щом си намеря работа, – помисли си младия човек, – веднага ще се махна от баща ми. Дори ще замина някъде надалече, за да не слушам постоянните му забележки“.

Добри се радваше, че синът му ще отиде на интервю, но и бе малко притеснен за него, за това започна веднага да го съветва:

– Смело отговаряй на въпросите. Дори да не знаеш отговорите, дръж се уверено.

Скоро Генади пристигна на мястото, но в двора нямаше никой. Външната вратата зееше широко отворена.

Той приближи и забеляза, че долу на вратата се опираше малко парче и за това не можеше да се затвори. Протегна ръка и извади топче потъмнял стиропор.

След това притвори вратата и влезе в двора. Там имаше много красиви цветя.

Изведнъж погледът му бе привлечен от маркуч, който бе прикрепен към чешмата. От него продължаваше да тече вода, която не поливаше, а наводняваше пътеката.

– Изглежда някой е забравил да го премести, – каза си Генади.

Той насочи маркуча към цветята и продължи напред.

Приемната беше празна. На стената висеше лист хартия, който показваше къде да отиде. Генади го прочете и тръгна нагоре по стълбището.

– Вече е 10 часа и тук е достатъчно светло, а още не са изгасили лампите, – каза си тихо младият човек.

След това се засмя, като се сети за баща си и си помисли: „Започвам да мърморя също като него“.

Когато стигна до ключа, той просто го щракна и лампите изгаснаха.

Голямата зала на горния етаж беше пълна с хора. Като ги видя колко са много Генади се стресна:

„Голям е наплива, дали изобщо ще стигне ред до мен“.

Забеляза голямата врата, в която влизаше наперен всеки от кандидатите, но излизаше омърлушен.

Генади седна на един от столовете по към края, като преди това изключи лампите в залата, които вече не бяха нужни, защото дневната светлина, която нахлуваше през прозорците бе достатъчна, за да освети помещението.

Тъй като бе седнал накрая, Генади не можа да поговори с никой от интервюираните. Нямаше представа какво става вътре. Искаше да се осведоми дали са избрали някого, но така и не получи информация за това.

Дойде и неговия ред. Притеснен и развълнуван Генади прекрачи прага и застана пред трима мъже, които седяха зад една дълга маса покрита с червена кадифена покривка.

Единият от комисията взе документите и без да ги погледне попита:

– Колко скоро можете да започнете работа при нас?

„Това някакъв хитър ход ли е“ – помисли си с ужас младият мъж.

– Не се притеснявайте, – каза човекът от комисията. – Тук не задаваме въпроси, защото е трудно да се определят възможностите на човек само от няколко отговора. За това решихме да наблюдаваме хората, когато идват. За целта сме поставили камери навсякъде.

Генади се опита да си спомни какво е правел, докато влезе в тази стая, но всичко му се бе изличило от главата.

– Само вие се наведохте и махнахте стиропора, за да се затвори външната врата, – продължи мъжът. – На никой не му направи впечатление, че водата от чешмата върви напразно, нито, че не са изключени лампите, въпреки, че навън бе светло. И за това нашият избор се спря на вас.

Колко често Генади се ядосваше на баща си, че изисква от него ред, а сега благодарение на тези бащини забележки, които бяха изградили у него съответни навици, му помогнаха да започне работа, която много искаше.

Когато излезе от фирмата, младият мъж вървеше по улицата, усмихваше се и тихо шепнеше:
– Благодаря ти, татко!

БЗастудя. Вятърът немилостиво подканяше дърветата да му се покланят до земята. Въздухът бе свеж, но леден.

Мая и Динка бързо крачеха към дома си. Всяка от тях  очакваше с нетърпение да достигнат до топлия кът, където щяха да сгреят премръзналите си крака.

– Най- после, – въздъхна облекчено Мая, след като двете бяха прекрачили прага на топлата стая.

Динка се зае да разтърква премръзналите си нозе, но това не ѝ попречи да се усмихне и да сподели:

– Наш приятел не закара до Варна, където сестра ми ни покани на закуска. Съпругът ми през цялото време се грижеше за мен. Какво съм направила, за да заслужа това? Нищо.

– Всички тези хора са направили добро, поради любовта в сърцата си, – обясни Динка. – Всеки от тях е проявил нежност и загриженост, тъй както Бог постъпва спрямо нас. Те са показали на практика Божията любов и живеят така, както вярата им ги подтиква.

– Да спомням си, – каза Мая, – нали Исус е казал, че трябва да обичаме Бога и да любим другите както самите себе си. Могат ли хората да имат Божията любов във себе си? Другите могат ли да изпитат тази Божия любов, когато им служат?

– Служенето на другите се изявява в различни форми, – уточни Динка. – Това може да бъде превозване на някой до лекар или да се донесе храна на болния. А може да бъде и ремонт на дома за тези, които не са в състояние да направят това или да се даде необходимото на бездомния на пътя.

– Но как мога да направя това най-добре? – попита Мая. – Да отида в някой комитет, който обслужва нуждаещи се или да участвам в някое подобно служение в църквата?

– Вслушай се в подбуждението на Святия Дух, – отговори Динка. – Обичай, служи, живей и израствай! Огледай се наоколо и намери някого, на когото да послужиш още днес.

Денят бе топъл. Слънцето галеше с лъчите си всичко наоколо. Жените в родилното отделение, бяха забравили отминалите болки и се усмихваха на рожбите си, които държаха в ръцете си.

Преждевременно състарена циганка, бе прегърнала детето си и тихо плачеше. Жените я гледаха недоумяващо. Някои от тях си казваха: „Сигурно я боли нещо“. Но не смееха да я приближат.

Накрая една дребна жена, наричаха я Вики, се престраши и попита плачещата родилка:

– Какво ви е? Мога ли да ви помогна с нещо?

Циганката вдигна насълзените си очи и отчаяно каза:

– Никой не може да ми помогне.

– Но какво се е случило? – настоятелно попита Вики.

– Сали като узнае, че пак съм родила момиче ще ме изгони от къщи.

– Е, какво толкова следващото ще е момче, защо такива заплахи.

– Вие не го познавате, – тъжно каза Лейла. – Той много иска да има момче. Това е осмото ни дете.

– И всичките са момичета? – Плесна с ръце Вики.

– Уви, да …, – каза Лейла и зарови глава в пелените на бебето.

Жените се бяха приближили и слушаха разговора. Някои от тях знаеха, какво е да си имаш безсърдечен и непреклонен мъж у дома.

– Не се тревожи, – обади се Анелия, – може и да му мине, като види какво хубаво момиченце си родила.

– Едва ли, – поклати глава Лейла.

След три часа някой почука на външната врата на родилното отделение. Една от медицинските сестри отвори вратата. На прага стоеше брадясал, развлечен и неприветлив мъж. Очите му бяха зачервени. Явно беше пиян.

– Какво е родила Лейла, – едвам се преобърна езика му.

– Много красиво момиченце, – отговори медицинската сестра и му се усмихна.

Мъжът грубо изпсува, обърна се и с клатушкаща се походка си тръгна.

Цяла седмица никой не посети Лейла. Това не я изненада.

Но когато я изписваха, въпреки че се бе обадила по телефона, никой не дойде да я вземе от болницата.

Лейла прибра багажа си, дадоха ѝ пелени и одеялце да загърне малкото, след което тя тъжно се сбогува с жените в родилното и бавно тръгна към изхода на болничното заведение…..

Тодор видя през прозореца приятеля си Симеон, който носеше в ръце футболна топка.

– Каква прелест! – възкликна Тодор.

Даже от 4-я етаж ясно се виждаше, че това е истинска футболна топка, каквато Тодор и Симеон бяха виждали само по телевизора по време на футболен мач.

– Явно, че ще падне голяма игра, – каза Тодор и се усмихна, но изведнъж се намръщи. – Да, но тази топка няма да е моя. Той ще я внася и изнася, когато си иска. Ще я държи под леглото си, ще я премята в ръцете си, когато пожелае и ще ѝ се радва.

Завистта ухапа като змия сърцето на Тодор. И отровата ѝ завладя разума му.

В миналото поради завист двама съседни царе започваха война и то не каква да е, а опустошителна. И в този случай едва не стана нещо подобно.

Тодор намрази Симеон. И реши категорично:

– Край на приятелството ни. Даже и ръка няма да му подам. Никога! Какво си мисли той, че като има топка, е голяма работа?!

Изведнъж на вратата се позвъни.

– Сигурно е Симеон, – каза си Тодор ядосано. – Няма така леко да ти се размине… Сега ще ти дам да се разбереш.

Отмъстителна усмивка заигра по лицето му. И с гневна походка тръгна да отваря. Тодор със замах отвори вратата и здраво стисна ръцете си зад гърба.

На прага го гледаше широко усмихнат Симеон, който му каза сърдечно:

– Честит рожден ден! Това е подарък от мен и родителите ми, – той протегна ръце и му подаде топката.

Това беше оная същата, която Тодор беше видял през прозореца, но сега, когато беше толкова близко, тя бе неустоима.

Цялата му злоба и яд се изпариха. Тодор въздъхна дълбоко, засрами се и осъзна:

„Симеон ми е най-добрият приятел и той е много по-скъп от всяка топка. От завист, каква глупост щях да направя?“

Двете момчета си подадоха ръце и излязоха заедно да изпробват подаръка.