На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.

От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:

– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.

Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.

Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.

Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.

Един ден се засмя и си каза:

– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.

Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.

Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.

Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:

– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.

В полицията вдигаха рамене и обясняваха:

– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?

Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:

– Ще му дадем да се разбере ….

Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?

Случвало ли ви си е да кажете „да“, когато всичко вътре във вас се съпротивлява на това? Може би, често ви се налага да криете своя протест, защото има хора, на които не можете да откажете. Или за вас темата за отказа е станала жизнено важна, защото от вашата доброта и отстъпчивост се ползват всички, които не ги мързи.

Защо на човек му е трудно да каже „не“?

Причините са най-различни. Обединява ги само едно, техният източник идва от детството ни.

Всяко семейство си има свои представи за ценностите:

Не трябва да се отказва на по-големите, те знаят по-добре от вас нещата.

Не трябва да се казва „не“, защото това може да обиди хората.

Днес ще откажеш, а утре на теб ще откажат.

Щом са ти казали да действаш, изпълнявай без много да говориш.

Трябва да се помага на добрите хора, това е признак на интелигентност. Иди разбери сега, кой е добър и кой лош!

В детството всичко се е оценявало по други параметри. Страх да нарушиш родителските наставления, страх да се окажеш лош в очите на околните, страх, че можеш да получиш наказание, всичко това ви кара да се съгласявате, дори във вас да бушува протест.

Гърлото ви пресъхва и устата ви сякаш е пълна с пръст. Вие навеждате очи и скривате възмущението си.

Умението да се отказва е индикатор за зрелост на индивида. Ако хората безцеремонно нарушават вашите граници, без да чувстват неудобство от това, показва, че нещо не е наред със самите вас.

Съществува хитра уловка!

Когато не можете да откажете, започвате да хитрувате, да лъжете и да извъртате. Намират се и хора, на които вие отказвате. И кои са тези хора? Това са тези, за които вие сте сигурни, че ще ви разберат и ще ви простят, защото ви ценят и обичат.

Така се получава, че не отказвате на тези, които са важни за вас, според някакви ваши критерии. Правото на отказ вие реализирате с тези, които наистина търсят вниманието ви, отстъпка и гъвкавост от вас.

Съществуват прости начини за безконфликтно общение. Можете да се научите да отказвате разумно и правилно, без да обиждате или наранявате другите .

Това се случи в кафене разположено в парка. Такива се организираха много, особено през летния сезон.

Баща с малката си дъщеря си купиха сладкиши. Малкото момиченце преливаше от радост, че днес баща му отдели няколко часа специално за него. То услужливо изтича напред, пред натоварения с пакети татко, за да намери свободна маса.

Хората бяха малко, но почти всички маси бяха заети.

Около всяка маса бяха разположени по четири стола, достатъчно бе някой да седне на един от четирите стола и масата ставаше автоматично заета.

Най- накрая Дарина, така се казваше малкото момиченце излязло на разходка с баща си, намери една маса с четири стола около нея и седна на един от тях, т.е. масата бе само за нея и баща ѝ.

Докато баща ѝ идваше с пакетите, някаква леля седна на един от столове и постави багажа си на другите два.

– Извинете, но тази маса е заета, – възрази малката Дарина.

Но солидната дама изобщо не обърна внимание на забележката на детето.

Един вид: „Пука ми. Аз тук съм седнала и нищо не зная“.

Когато баща дойде, изобщо не вдигна скандал. Той осъзнаваше, че  в един бъдещ спор няма да излезе наглава с тази жена. Щом тя се е настанила така нагло, въобще нямаше да отстъпи позициите си. В крайна сметка двамата с дъщеря му щяха да останат виновни, въпреки че имаха право.

За това той сложи стола на дъщеря си с гръб към грубата жена. Обърна се към възрастен мъж, който седеше със жена си на съседната маса:

– Извинете, мога ли да взема един от столовете, които не ползвате?

Мъжът кимна с глава в знак на съгласие и бащата веднага грабна стола, като каза учтиво на възрастната двойка:

– Много ви благодаря.

Сложи стола срещу дъщеря си и взе „масата“, която бе „заела“ грубата дама. След това я  постави между себе си и Дарина, а нахалната леля остана да седи на трите стола с багажа си в средата на поляната.

Кога децата ни се учат най-добре?

Нашите деца ходят на училище и получават информация в дадената област. Това достатъчно ли е? Какво ще ги стимулира да учат по-усърдно?

Ученето трябва да бъде едно преживяване, в което всеки да има право да изказва мнението си. Е, може и да греши, но това е именно целта.

Образованието не е свързано с даване на един единствен отговор на въпрос от тест или задача.

Ако децата сгрешат, те ще анализират своите провали и от това ще се поучат. Именно неуспеха поучава.

Това е приложимо не само в училище, но и в живота на всеки човек.

Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.