Християните в Коринт били още духовно незрели. Всеки правел това, което смятал за нужно. Настоявал за правото си.

За това много спорели и се обиждали, а в такава атмосфера било трудно да се покланят на Бога.

Павел ги учел да се смиряват и в църквата да вършат това, което ще послужи за общо назидание.

Нека да оставим зад стените на църквата своя егоизъм и гордостта си.

По-добре е да се обичаме и да приемаме другите, за да можем заедно радостно да се покланяме на Бога.

Нека да растем във вяра и да действаме благопристойно.

„А Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях? Казвам ви, че ще им отдаде правото скоро. Обаче, когато дойде Човешкият Син ще намери ли вяра на земята?“

Божиите срокове не са във наша власт. Ако първият удар върху кремъка не прави искра, повторете удара. Бог чува молитви, но не отговаря в срок, който ние сме избрали за отговор. За това е необходимо настойчиво и постоянно да искаме от Него.

В дните на кремъка и серни клечки е трябвало отново и отново рязко да се ударя, може би, десет пъти, за да се получи искра, но след като човек  успее, той е изключително доволен от постигнатото.

Не трябва ли да показваме същото постоянство и надежда по отношение на духовната страна на нашия живот?  От тази страна, ние имаме по-голяма сигурност за успех, отколкото, когато се справяхме с кремък и кибрита, защото тук имаме подкрепата на Божиите обещания.

Човек никога не трябва да се отчайва. Времето на Божията милост идва, ако вярваме. Нека да искаме с вяра, без да се съмняваме и да не прекратяваме молитвите си, защото Царят забавя отговора си. Удряйте, докато се получат искри, запалете фитила и скоро светлината ще избухне.

Не вярвам да съществува случай в историята на Божието царство, където правилната молитва, принасяна по правилния начин, завинаги да е останала без отговор.

Поредната среща на стари приятели. В кафенето бе топло, но задушно. Въпреки всичко Павел и Симо не се отказаха от намерението си и седнаха на една маса.

– Интересен човек си, – нетърпеливо започна Симо, – признаваш любовта и свободата, но защо смяташ политиката за вредна?

– Тя води до конфликти, война, унищожение, … Нима на човек не му стигат недостатъците и болестите?

– Трудът и бизнеса са необходимост, чрез тях човек живее. Е, понякога му се налага да излъже, за да спечели.

– Да бе, – махна с ръка Павел, – всеки измамник може да продаде поредния боклук на някой наивник. Хората не трябва да купуват лъжи! В стойността на продукта са включени материалите и вложеният труд.

– Добре де, може би имаш право, – някак неохотно се съгласи Симо. – Сега погледни от другата страна. Всяка жива твар произвежда отпадък, боклук. И това става, без значение  на колко удобства се наслаждаваш. Какво да ги правим тези отпадъци?

– Много малко хора знаят, какво богатство се крие в тях. Дори и най-отвратителните и миризливи екскременти могат да е впрегнат в работа. Но това не е работа за малоумници.

– Виж, приятелю, позорът е мерило за стойността на труда. Ние и с него се злоупотребява и не можем да се защитим. Ето вземи студената и топлата вода, които получаваме от природни източници. И те са ни дадени, за да живеем добре. А тези, които измислят работата, и предлагат този комфорт, сякаш те го произвеждат.

– Е, утре могат да ни продадат и въздуха, които дишаме. Защото го има и е жизнено необходим. Това е драма за съвременното човечество.

– „Обслужващите“ ни бизнесмени колко плащат за даровете на природата?

– Човек е алчен, захапе ли веднъж кокала не го пуска вече.

– Липсва ни възпитание и морал. Този, който заплаща със заграбеното от природата е престъпник. Нима могат да умират дечица поради липса на вода и топлина?

– В страната ни се убиват за пари, но дори да гръмнат някой и друг милионер бедните ще си останат бедни. Ще свалиш един политик понеже граби, но ще го за мени друг, който е по-гладен и от него.

– Най-слабата държава е по-силна от най-наглата мафия. Но в страната ни искат да има организирана престъпност, защото се хранят от сенчестата ѝ икономика.

– Политиката прави хората бедни, ако краде от работещите за себе си повече, отколкото е разрешено по закон. На какво мислиш се дължи корупцията? На това, че чиновниците са прекалено много. Всеки от тях си е намерил вратичка да точи, какво като има забрани и постоянно се говори за борба с корупцията.

Двамата приятели се бяха доста разпалили в дискусията си. Дори бирата пред тях не можеше да удави недоволството и мъката от това, което виждаха в живота около себе си.

На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.

От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:

– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.

Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.

Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.

Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.

Един ден се засмя и си каза:

– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.

Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.

Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.

Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:

– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.

В полицията вдигаха рамене и обясняваха:

– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?

Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:

– Ще му дадем да се разбере ….

Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?

Случвало ли ви си е да кажете „да“, когато всичко вътре във вас се съпротивлява на това? Може би, често ви се налага да криете своя протест, защото има хора, на които не можете да откажете. Или за вас темата за отказа е станала жизнено важна, защото от вашата доброта и отстъпчивост се ползват всички, които не ги мързи.

Защо на човек му е трудно да каже „не“?

Причините са най-различни. Обединява ги само едно, техният източник идва от детството ни.

Всяко семейство си има свои представи за ценностите:

Не трябва да се отказва на по-големите, те знаят по-добре от вас нещата.

Не трябва да се казва „не“, защото това може да обиди хората.

Днес ще откажеш, а утре на теб ще откажат.

Щом са ти казали да действаш, изпълнявай без много да говориш.

Трябва да се помага на добрите хора, това е признак на интелигентност. Иди разбери сега, кой е добър и кой лош!

В детството всичко се е оценявало по други параметри. Страх да нарушиш родителските наставления, страх да се окажеш лош в очите на околните, страх, че можеш да получиш наказание, всичко това ви кара да се съгласявате, дори във вас да бушува протест.

Гърлото ви пресъхва и устата ви сякаш е пълна с пръст. Вие навеждате очи и скривате възмущението си.

Умението да се отказва е индикатор за зрелост на индивида. Ако хората безцеремонно нарушават вашите граници, без да чувстват неудобство от това, показва, че нещо не е наред със самите вас.

Съществува хитра уловка!

Когато не можете да откажете, започвате да хитрувате, да лъжете и да извъртате. Намират се и хора, на които вие отказвате. И кои са тези хора? Това са тези, за които вие сте сигурни, че ще ви разберат и ще ви простят, защото ви ценят и обичат.

Така се получава, че не отказвате на тези, които са важни за вас, според някакви ваши критерии. Правото на отказ вие реализирате с тези, които наистина търсят вниманието ви, отстъпка и гъвкавост от вас.

Съществуват прости начини за безконфликтно общение. Можете да се научите да отказвате разумно и правилно, без да обиждате или наранявате другите .