Всички се заливаха в смях:

– Този идиот Ной е решил да построи ковчег.

– Можеше просто да си плати увеличените данъци, за да спре изменението на климата.

Ной отказа да плати своя „справедлив дял“, за да предотврати предстоящата климатична катастрофа.

– Няма да платя, – заяви категорично той. – По-добре да инвестирам в строителни материали, които ще използвам, за да построя гигантска си лодка. Бог не греши в прогнозите си.

Някои роптаеха:

– Този е ненормален.

– Всички сме чували слуховете, че нещо наистина лошо ще се случи с нашия климат, но сме съгласни, че най-доброто решение е просто да плащаме повече данъци и изменението на климата ще изчезне.

– Вместо да се съгласи с нас, този стар глупак предпочита да построи ковчега си.

Един от присъстващите не се стърпя и попита Ной:

– Защо правиш това?

– Не мисля, че плащането на повече данъци ще направи нещо, – каза Ной. – Всички смятат, че даването на повече пари на правителството ще реши всичко, но нищо няма да спре това, което идва. Просто ще построя своя ковчег.

Ной цитираше предишни опити с повишаване на данъците:

– Това не доведе до решение, относно ширещата се престъпност и корупция. Следователно правителствените планове не са ефективни.

– Ной как мислиш, нещата да се оправят?

– Само не по начина, по който всички си мислят, че ще стане. Мислят ме за луд, но се надявам, че всички са подготвили спасителните си жилетки. Бог знае всичко, но има ли кой да Го чуе?

Времето ли бе се развалило или нещо лошо витаеше във въздуха не знам, но Тодор бе сериозно притеснен.

Мони го видя, приближи се до него и го попита:

– Забрави ли какво си говорихме преди два дни?

Тодор повдигна глава и го погледна, сякаш се събуждаше от сън. След което тръсна глава и въпросително повдигна вежди.

– Спокойствието не зависи от обстоятелствата, – въздъхна дълбоко Мони. – Ако зависеше, ти отваряш врата за безпокойството и страха.

– Лесно е да се каже, – усмихна се тъжно Тодор.

– Бог е по-голям от предизвикателствата, за това се успокой и престани да се тревожиш, – посъветва го Мони.

– Да, но те ….

– Твоят мир не зависи от хората, защото те не са постоянни, – плесна с ръце Мони.

Тодор само повдигна рамене.

– Спокойствието ти не зависи от правителството, защото то рано или късно се сменя, – продължи настъпателно Мони. – Дори и да имаш мирен дом, децата и съжителстващите с теб понякога причиняват тревоги …

Тодор само свъси вежди, сложи ръце на кръста и зачака:

– Дълготрайният мир зависи само от Бог, – възторжено възкликна Мони. – С Исус Христос, който живее в теб, можеш да поемеш контрола над мислите си, преди те да започнат да те контролират. Отпусни се. Безпокойството е излишно, когато Бог е близо.

„Духът, който живее във вас, е по-велик от духа, който живее в света“.

Не беше горещо, а и дъждът отдавна бе спрял. Група младежи се бяха събрали в беседката пред блока и разговаряха.

Стефан бе категоричен:

– Който има пари, определя правилата.

– И според теб кой има достатъчно средства, за да прави това? – попита Стойчо.

– Може би …, – Стефан се замисли, а после бързо изстреля, – началникът, президента на компанията, правителството, … Важното е, че който определя правилата, има голяма власт.

– Май и на теб, Стефане, ти се иска да имаш много власт и да контролираш живота на хората? – усмихна му се Дончо.

– А защо не, – без да се смути отговори Стефан.

– Грешите, – обади се Добри. – Бог е този, който определя правилата и има най-голямата власт над нас.

– Но ние правим избора си …, – намеси се и Филип.

– Да, но Той си остава върховния шеф, – възрази Добри. – Ако сме справедливи и вършим това, което е право, спасението ни е близо. Блажен е човекът, който пази ръката си от зло.

Повечето размахаха недоволно ръце, но Добри продължи добронамерено:
– Хубаво е да знаем, че Бог е благ и справедлив. В нашите ежедневни решения ние трябва да следваме Божите правила….

– Защо трябва да го правим? – недоволно откликна Стефан.

– В отговор на благодарност към Христос за това, което Той е направил за нас.

Чичо Манол слушаше дискусията на младежите. Беше му интересно да разбере какво мислят и на какво основават живота си. Той разбра, че все пак е нужен арбитър за това каза:

– Хората около нас парадират със силата си. Тогава е лесно да забравим Кой в ​​крайна сметка контролира всичко. Добре е човек да се подчинява на Божите правила. Предайте живота си на Бога, Той наистина контролира нещата.

Младежите се спогледаха. Те не очакваха такъв край на дискусията си. Едни се съгласиха, а други държаха на своето.

Чичо Манол се усмихна и добави:

– Всичко, което е под Божия контрол, никога не е извън контрол.

Това бе едно дълго проучване. То потвърди връзката между хората, които се доверяват на своето правителство и поглъщането на стърготини от боя.

Тези резултати идват точна време, когато повечето хора смятаха:

– Финансовите, политическите и социалните проблеми на страната могат да бъдат решени само от едно мощно централно правителство.

Доктор Всезнайко, които се стараеше да си предаде невъзмутим вид, заяви категорично:

– Не само хората, които ядат стърготини от боя, се довериха на своето правителство, но и такива, които обичат да дишат бензинови пари, да лижат крастави жаби и да чистят фурни.

Изследователската група се натъкна и на други вярвани на хората, които се довериха на правителството.

Те звучаха напълно показателно за състоянието им:

– Вярвам, че парите растат върху магически дървета, – твърдеше един от изследваните.

Друг заявяваше:

– Социализмът има много предимства.

А трети обясняваше:

– Полът е някакъв вид течност.

След като разгледаха резултатите от проучването, законодателите предложиха:

– Всички хора в страната да бъдат снабдяване с люспи от боя.

А това щяло да се финансира от магическите парични дървета.

Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.