Щом звънна, вратата веднага се отвори. Посрещна го жена с големи сенки под очите и добродушна усмивка.

– А вие сте мъжът, който звънна преди малко по телефона?

– Извинявайте, че ви притеснявам, – мъжът запристъпя нервно от крака на крак.

Жената махна с ръка към хола и се наведе да събере разхвърляните играчки в коридора.

Когато се настани в един от фотьойлите, тя дойде и седна срещу него.

– Роднина ли сте на Гошо, този, когото убиха вчера, тук през две преки? – попита мъжът.

– Не, – жената се усмихна, – Срещали ли сме се само веднъж, но остаха от него с много добро впечатления. Знам, че бе сутеньор, но …..

– Как се запознахте? – попита мъжът.

– Преди пет години почина мъжът ми. Бяхме много задлъжняли. Тогава трябваше да купувам много лекарства за него, а и не работех никъде. Децата бяха малки. След смърта му, не можех да си намеря работа никъде, а заплашваха да ни изхвърлят на улицата. Гладувах. Това, с което ми помагаха приятелите му, успявах да нахраня децата. Без работа и средства, реших да.., – жената погледна малко смутено събеседника си.

– Отидохте при Гошо? Знаели сте, че е бил сутеньор, – подсказа ѝ мъжът.

– Да проклинах се, че дори само си го помислих ….. Родителите ми бяха набожни хора. Възпитана съм в религиозен дух, но трябваше някак да се измъкна от това положение и ….за това отидох при него. Бях решила да продам единственото, което имах.

Очите ѝ се наляха със сълзи, но тя продължи смело:

– Най-напред не се осмелявах да вляза. Колебаех се. Гошо ме видя. Той разчистваше стаята си. Погледна ме и попита: „Мога ли с нещо да ви помогна?“ Казах  му, че ми трябват пари и му обясних защо. И тогава този абсолютно непознат човек, направи нещо неочаквано….

Двамата мълчаха дълго време. След това жената събра сили и продължи:

– Гошо влезе в стаята и започна да разхвърля кревата си. Уплаших се. Започна да отваря чекмеджета, вратите на шкафовете и шумно да ги затваря. Събра на купчина доста неща, между които имаше скъп часовник, радиоуредба, кристални чаши, много красив изрисуван порцелан, не успях всичко да видя. Събра всичко в една чанта и ги качи в колата си. Преди да седне зад волана, обърна се към мен и каза: „Ела след пет минути на съседната пресечка“ и ми махна в тази посока с ръка. Запали мотора на колата и потегли.

– Интересно, какво сте очаквала тогава? – попита мъжът.

Жената сякаш не чу въпроса му. Тя се наведе малко напред и продължи да разказва:

– Когато успях да стигна до ъгъла видях, че всичко, което беше събрал го внасяше в една къща. Приближих и прочетох на табелата „Заложна къща“. Гошо нещо говореше със друг мъж на вратата и другият му даде пачка банкноти. Докато разбера какво става, Гошо ми пъхна парите в ръцете и каза: „Отиди плати и не ставай курва“. След това запали и потегли с колата.

Жената въздъхна дълбоко, а очите и се премрежиха отново от сълзи. Мъжът леко се надигна и спокойно каза:

– Той ви е помогнал.

– Да, – каза вече успокоена жената. – Той беше добър човек и истината трябва да излезе наяве.

– Ще направя всичко възможно това да се научи за него, – каза мъжът и си тръгна.

Заведението не беше голямо. Вътре имаше общо осем маси и само двама посетителя. Станислава ги познаваше и им кимна. Те също ѝ се усмихнаха, но не проявиха никакъв интерес към кавалера ѝ.

– Е? – каза Любо, веднага щом седнаха със Станислава на една маса. – Обясни ми, какво интересно забеляза.

Станислава изглежда никак не бързаше и погледна в менюто. След това го остави бавно и погледна Любо.

– Ти имаш голяма заслуга за това, – започна тя.

– Какво толкова съм направил? – нервно потърка ръцете си Любо.

– Нали каза, че не бива да изключвам възможноста там, да намерим човекът, когото търсим? И аз насочих мислите си в тази посока.

– И ти мислиш, че е той?

– Не, жена му е.

– А, онази превзета крава, – измърмори Любо притеснено.

Станислава се засмя.

– Не бих употребила същите думи, но съм съгласна с теб.

– Стана ми противна още като ни срещна на вратата, – избърза да коментира Любо.

– Според мен тя те хареса. Такива погледи ти хвърляше, че ….

Любо се притесни и заби поглед в масата.

– Не забелязах, – уклончиво каза той.

– Такова нещо може да се забележи само от друга жена, но ти събуди интереса ѝ.

– Не знам, – нервно махна с ръка Любо, – такъв тип жени не мога да понасям.

– Интересно, защо тя ни накара да изпитаме и двамата неприязън към нея? – замисли се Станислава.

– Вероятно, – започна малко по-спокойно Любо, – защото тя символизира някаква смесица от амбициозност и безмилостен материализъм.

– Да, – съгласи се Станислава. – Виж у мъжът ѝ такова нещо не се забелязва.

– Стана ми симпатичен още в началото. Не бих го избрал за близък приятел, но има дружелюбно излъчване.

– Точно така, – каза настървено Станислава. – Не се отличава с нищо особено, много обикновен е.

– Определено не е човек, който е способен да убие, ако някой го заплашва с изобличение.

Станислава се съгласи с едно кимване на главата.

– Докато тя. – започна бурно Станислава, – е същинска лейди Макбет. Хитра и манипулативна убийца.

Любо застана като вдървен. Лекият шеговит тон на разговора се стопи за секунда, повя студенина.

– Тя е забъркана с документите и прането на пари. – тайствено прошепна Станислава.

Любо я изгледа със зяпнала уста

– Кога успя да измислиш всичко това? И сега какво ще правим?

– Отиваме в полицията, – каза съвсем спокойно Станислава, – и им разказваме всичко.

Любо не можеше да скрие раздразрението си от видимото ѝ безгрижие.

– Ами ако не ни повярват? – попита той  уплашено.

– Ти видя каква е, – каза притеснено Станислава. – Останалото си е тяхна работа, да търсят да разпитват, да проверяват.

– Хубаво е, че поне в това проявяваш здрав разум, – каза Любо.

Двамата се надвесиха над чиниите с деликатеса на заведението и дълго вечеряха без да проговорят. Това, което двамата бяха преживели си беше истинско приключение.

„А как расъждаваше само Станислава, – помисли си Любо, – същински Шерлок Холмс“.

Наближаваше 10 часа и двамата си тръгнаха, всеки потопил се в мислите си…….

Веднъж птицата каня летяла търсейки храна, Забелязала риба. Бързо се спуснала и я хванала.
Като я видели с рибата, стотици врани започнали крещят. Дигнали страшен шум и се спуснали след нея.
В каквато и посока да летяла канята, те я следвали неотклонно.
Накрая се уморила и хвърлила рибата. Тогава враните се нахвърлили върху рибата и оставили на мира канята.
Тя седнала на върха на едно голямо дърво и си помислила:
„Тази риба беше причина за моите тревоги. Сега я няма у мен и аз съм щастлива и съвършенно спокойна“.

Ралица се облегна назад и се загледа навън. Градината беше доста голяма. Ако поискаше да отсече някое дърво, в къщата щеше да влиза повече светлина, но тя не желаеше да се разделя с тях. Ралица погледна към Петър. Той ѝ нашпомняше на дъб, стабилен и сигурен. Беше много дискретен и с него човек можеше да сподели всичко.

– Всеки проблем си има своето решение, – каза Петър. – Необходимо е да го анализираш до самата му сърцевина и да започнеш да разсъждаваш трезво.

– Но има някои изключения, – опонира Ралица, – имам в предвид непоправимо неразумните хора, а те съвсем не са малко.

Петър се замисли над думите ѝ.

– Непоправимо неразумните рядко управляват фирми, – отбеляза Петър, – такива хора доста често се заемат с управлението на цели държави. Политиците са много по-различни от хорат, които се занимават с бизнес. Политиката привлича хора, неподходящи за това занимание.

Ралица кимна глава в знак на съгласие.

– Именно, повечето са с неоснователно раздуто самочувствие, може би това е и причината да се заемат с политика. Държат да управляват останалите хора. Наслаждават се на властта и всичко свързано с притежаването ѝ.

Петър напълно подкрепяше казаното от Ралица, но допълни:

– Малцина са хорат, които влизат в политиката с искрено желание да променят света към по-добро.

– Не изключвам да има и такива, – каза Ралица, – но те са много малко.

Едва ли тази вечер щяха да стигнат до обсъждане на политиците, но на нея ѝ предстоеше среща с бизнесмен и тя искаше да знае всичко за такива хора, но разговорът се отплесна в друга посока. Може би Петър се бе сблъскал с подобни представители на властта, а това не можеше да не изплува и заеме място в разговора.

Независимо от всичко, това не попречи на Ралица и Петър да прекарат добре заедно на чаша чай.

Група френски инженери са разработили идеята за дървото, което произвежда електроенергия чрез използването на ветрената енергия.
Изобретателят Jérôme Michaud-Larivière казва: „Идеята ми дойде на разходка в парка, където видях как листата трептят, въпреки че нямаше силен вятър“.
Малките перки, поставени като листа на дървото, превръщат силата на вятъра в електрическа енергия, независимо от посоката на въздушния поток и скоростта му.
Новата инсталация има предимството пред конвенционалните вятърни турбини, защото генерират електрически ток при скорост на вятъра 4,5 мили в час. Изобретателят е уверен в полезността на новата технология.
Wind Tree може да използва и малките въздушни потоци по улиците на града. Тя  ще снабдява уличното осветление с енергия и ще служи за зареждане на електрически превозни средства.