Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.

Каква нощ само. Напрежение, болка и страх.

Елена седеше в болницата до кревата на 18 месечната си дъщеря и тихо се молеше:

– Диди е много болна. Лекарите не знаят какво да правят с нея….

Тя бе объркана и смутена. Беше я обхванала паника. Смяташе, че някаква макар и неопределена молитва може да помогне в случая.

Стамен усети безпокойството на жена си и се опита да я убеди:

– Лекарите знаят какво правят. Не се притеснявай.

Цялата тази ситуация за Елена се бе превърнала в кошмар.

Тя стоеше до леглото на детето си и плачеше. Чувстваше се малка и безпомощна.

– Боже, къде си? – шепнеше в отчаянието си Елена.

Изведнъж тя трепна и си каза:

– Бог е добър. Той обича моето дете. Божиите планове са винаги добри. Наистина ли?

Съмнението ѝ се събуждаше от колебливата ѝ вяра.

Елена разбираше, че Бог я подбужда да направи нещо, което ѝ се струваше невъзможно.

„Да Му предам детето си? – помисли си тя. – Това е нелепо! Прекалено е трудно за мен. Но то не се чувства добре. Бог трябва да го изцери“.

Внезапно мислите на Елена я отведоха при Авраам. И тя си спомни, че Бог му бе обещал син, но това отне много време. И накрая, когато бе в напреднала възраст, Бог го дари със син, но по-късно го накара да убие сина си.

– Сигурно Авраам не се е чувствал тогава добре, – изрази гласно мислите си Елена. – Защо му даде дете, което после поиска да прибере? Но Авраам размисли върху молбата на Господа и положи Исак на олтара. И Бог се отказа. В резултат на послушанието си, вярата на Авраам порасна.

Елена се отпусна на пода и започна усилено да се моли:

– Господи, ти обичаш моята скъпа дъщеря много повече от мен. Ако си решил да я прибереш, аз избирам да те хваля….

Изведнъж в душата ѝ настана мир. Елена отиде до леглото си. Легна и заспа.

Бог не прибра Диди, а я направи красива майка на три момчета.

Писанието учи, че християнинът се нарича човек, който се доверява на Христос като Спасител и Му се покоряват като Господ. Цялата същност на християнското ученичество е да вярват в Христос и да Го следват.

В Новият завет не се прави разлика между вяра и послушание. Тези качества са неразривно свързани. Всъщност този, който наистина вярва, ще бъде истински последовател. Вярата ни прави съпричастни към царството, но знака за нашето небесно гражданство е любовта ни към Бога и послушанието към Неговата воля.

Ето защо християнският живот  е идеална комбинация на две състояния: ние уповаваме и се трудим, пребиваваме в покой и се борим, приемайки Божиите милости, извършваме Неговата воля.

Бог извършва своята част от работата, а ние трябва да извършим нашата.

Плодородието на земеделеца е Божий дар и в същото време е плод на тежък труд.

Бог може да даде талант на музиканта, но за да се реализира, са нужни упражнения и дисциплина.

Има ли област от живота ти, която е заключена за Христос? Довери Му се и Го слушай.

Ние често идентифицираме думата радост и тази за щастие, защото вярваме, че щастието е удоволствие, сигурност и процъфтяване.

Но по този начин започваме да вярваме на лъжите, които дяволът се опитва да внуши на света.

Какво казва Яков: „Считайте го за голяма радост, братя мои, когато седнете удобно във фотьойла“ или „Считайте го за голяма радост, братя мои, когато падате в разни изпитни“?

Радостта и щастието са две различни неща, въпреки че могат да се преживеят и заедно. Щастието зависи от обстоятелствата, а радостта е от Бога.

Когато дойде мъка, щастието изчезва, а радостта остава, даже става още по-силна.

Причина за истинската радост е живот с Бога. Тя е свързана с осъзнаване, че този свят е временен и че един ден ние завинаги ще бъдем с Бога.

Радостта се основава на факта, че сега ние не виждаме Бога, но вярвам в Него и се радваме „с неизказана и преславна радост“.

Радостта води началото си от послушанието ни към Святия Дух, независимо от всичко.

Разказват за един шотландец, който изкарвал прехраната си, като превозвал хора с лодката си през едно езеро в Шотландия.

Един от пътниците забелязал, че на едното весло била изрязана думата „вяра“, а на другото „дела“.

Това го заинтригувало и той попитал лодкаря:

– Защо сте изрязали точно тези две думи на греблата си?

Лодкарят махнал едното гребло, на което било написано „вяра“ и лодката започнала да се върти в кръг. След това той оставил само това гребло, а другото с изписаната дума „дела“ премахнал и лодката започнала да се върти само, че в обратна посока.

А когато започнал да гребе и с двете гребла, лодката заплувала по правилния курс.

Нещо подобно става и в живота на християнина, когато той недооценява вярата или делата. Вярата и делата трябва да се движат в живота на човека заедно.

Вярата е един вид решение, акт на послушание и подчинение на Христовото благовестие. Тя е началото на целия ни християнски живот. Това е първата стъпка по пътя ни към Христос.  Нищо не е така нужно на човека, както вярата.

Това засяга не само щастието на бъдещия ни живот, но също така и благосъстоянието на настоящия ни живот и не само благоденствието на всеки един от нас, но и на благосъстоянието на цели общества.

Вяра е душата на народа. Когато тя угасне в него, той става безжизнен.

Да вярваш,  това означава да се довериш на Бога, да Му се предадеш и да Му се подчиняваш, да се съобразяваш с Него и да разчиташ на Него.

С вяра, получаваме спасение и безплатен вход за царството на нашия Небесен Отец, и това е „не чрез дела, за да не се похвали никой“.

Чрез вяра ние сме оправдани, чрез добрите дела, ние прославят Исус Христос.  Нашата вяра трябва да се прояви в делата ни.

Действията на човека и неговата вяра са неразривно свързани.