Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.

Съдили веднъж един поп за някакво престъпление. Защитавал го Фьодор Плевако известен адвокат.

Попитали Плевако:

– Добра ли е вашата защитна реч?

– Тя се състои само от едно изречение, – отговорил адвоката.

След обвинителния акт на прокурора, който искал полагащото се наказание, дошъл редът на защитата.

Плевако станал и казал:

– Господа, нека си спомним колко грехове ни е простил отеца, така че сега не е ли наш ред и ние да му простим и да го освободим само за един грях?!

Реакцията била очаквана. Попа бил оправдан.

Германците настъпваха към Москва. Три момчета между 10 и 12 години Борис, Михаил и Сергей тръгнаха надвечер за дърва.

Много скоро започна да се стъмва и децата разбраха, че са се заблудили. Вървяха дълго. Бяха изплашени и не виждаха никакъв изход.

Борис си спомни, какво го бяха учили в къщи да прави, когато изпадне в беда и предложи:

– Хайде да се помолим.

Момчетата се погледнаха притеснено. Сергей се обърна към Михаил и каза:

– Мишо, по-добре ти се помоли. Ти умееш да правиш това по-добре от нас..

Михаил наведе глава и беззвучно започна да се моли. Другите две момчета виждаха само как той мърда устни.

Пак тръгнаха да търсят път, но не го намираха.

Изведнъж забелязаха, че през клоните на тъмната гора мига малка светлинка.

– Навярно е пазачът или лесничея, – предположи Борис.

Момчетата тръгнаха по-уверено към светлината. Стигнаха до малка полянка. На нея видяха поп. В дясната си ръка държеше кръст, а в лявата размахваше кадилница.

Момчетата пак бяха обзети от страх, но малко по-различен от преживяният преди това.

Михаил стоеше между Сергей и Борис, който го ръчкаха и настойчиво го молеха:

– Моли се, моли се …..хайде, какво чакаш….

Когато Михаил започна да се моли, попът ги прекръсти. И тогава те видяха светъл път и затичаха по него.

Когато излязоха от гората и вървяха вече по позната поляна, разбраха, че не е имало никакъв път. Те бяха вървели по път от светлина.

Когато наближиха домовете си, Борис предложи:

– Нека утре рано сутринта да отидем на църква.

Другите само кимнаха в знак на съгласие.

Децата разказаха на възрастните, какво им се бе случило. Тогава хората разбраха, че преподобния се е молил за града им.

Тези, който бяха решили да се евакуират, останаха. Те бяха се успокоили, че техния град се намира под небесна защита.

Архитект и поп били на една маса. Поприказвали се малко.

– Защо позволявате близо до църквата да се строят магазини, заведения, пивници? – попитал попа.

Архитектът се усмихнал язвително:

– На конкуренцията, дядо попе, трябва да се устоява! Направете така, че хората да идват при вас, а не тук. Тогава те ще затворят и ще фалират. А не можете, а …..?

Засмял се гръмогласно архитектът.

Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..