Бе три часа сутринта. Тъмно беше. Полетата изглеждаха като море.

Здравко караше по магистралата, когато забеляза кола в аварийната линия. Аварийните светлини едва премигваха.

Там стоеше жена, която се опитваше да се предпази от студа, като силно притискаше палтото към себе си с ръце.

Здравко натисна спирачките. Когато слезе, жената отстъпи притеснено.

– Госпожо, не съм спрял, за да ви навредя, а да ви помогна. Какво се е случило?

Тя трепереше от студ и зъбите ѝ тракаха.

– Колата се развали. Телефона ми се изтощи. Тук съм от най-малко четири часа. Минаха доста хора, но никой не спря.

– Къде отивате?

Тя се разплака:

– В столицата, в болницата. Дъщеря ми …… оперират я спешно. Трябва да стигна. Моля ви закарайте ме.

Здравко не се поколеба.

– Качвайте се! Ще ви закарам.

Очите ѝ се насълзиха:

– Вече никой не спира — прошепна тя. — Мислех, че ще остана там сама завинаги. Благодаря, че ме забелязахте.

Тя се качи.

Пристигнаха. Операцията на дъщеря бе минала успешно.

Христо бе мисионер. Днес бе стигнал местоназначението си и това бе след мъчително пътуване. Странното бе, че отиваше към църква, за която твърдеше:

– Там има хора, които никога не са чули Евангелието.

Нетърпеливият млад мисионер пристигна на мястото, където смяташе, че съществува голяма група от хора, които бяха напълно недокосната от Евангелието през цялото си съществуване.

– Това може да е най-трудното мисионерско поле досега, – каза си той, докато оглеждаше голямата църква, която някога е била известна като спортната арена. – Като си помисля, че всяка неделя това място се изпълва с хиляди и хиляди хора, които никога не са чували добрата новина за Исус Христос. Напълно празно платно от сърца за делото на Светия Дух.

Христо не губи време и се приближава до група членове на църквата.

– Здравейте! Чухте ли добрата новина за Исус Христос? – попита той.

– Какъв е този „Исус“, за който говорите? Това нова криптовалута ли е? — попита един от мъжете.

Не след дълго голяма тълпа се беше събрала около Христо, който започна да чете от Библията, книга, за която никой от тях не беше чувал нищо преди.

Вечерта Христо се молеше за възможността да посети и други църкви, за да занесе Евангелието на нецърковните хора.

Под планината се появи малко ручейче. След появата си то се втурна надолу в равнината и запя:

– Аз съм най-доброто.

Въпреки, че още не осъзнаваше какво е това.

Пред него имаше огромна гора, следваше поле, села и градове.

Когато видяха, че поточето бе пораснало вече и се опива от надигащата се сила в него, го посъветваха:

– За да стигнеш до морето, трябва да се пребориш с вятъра, да устоиш на сушата, да дадеш вода на хората и животните, да завъртиш тежките колела на воденици. Трудно е, но не е неизпълнимо. Просто трябва да се слееш с останалите потоци.

– Не, – отсече то, – аз съм необикновен.

Видя голяма река. Мушна се незабелязано в нея и заплува към морето.

А тя дори не го забеляза. Теглеше кораби, осигуряваше светлина, пазеше каракуди и сомове от рибари и котки. Дори не усещаше колко много работа вършеше.

Измина пролетта. И лятото си отиде. Дойде септември и реката преля.

Пред нея се откри морето.

Тогава ручейчето скочи отстрани и извика:

– Аз наистина съм необикновен, стигнах до морето!

Изведнъж то забеляза, колко много такива „необикновени“, като него, имаше в реката и се засрами.

Хората отдадоха благодарности, мостове и насипи на реката, която вършеше обикновени неща, но необходими за земята.

Мракът нахлуваше в стаята бавно и постепенно.

Катя наблюдаваше как светлината се стопява и разсъждаваше на глас:

– Колко грозна би изглеждала земята, ако бе останала мрачна, безплодна и пуста.

Фантазията ѝ се развихри и тя си представи как се появяват папрати, екзотични орхидеи, плачещи върби, полета покрити с трева и разноцветни цветя, …

– Ах, каква красота, – възкликна Катя, – останах без дъх!

Тя прибра ръце пред себе си и се запита:

– Как изглежда земята на моя живот? Скучна или лишена от истинската красота на радостта и щастието или е пуста поради липсата на любов?

Въздъхна тежко и продължи:

– Най-вече грозна заради белезите от греха и страданието.

Внезапно Катя трепна и се оживи:

– Ако Бог чрез силата на Своето Слово е трансформирал планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за мен. …. просто трябва да го помоля за това ….

Това бе една мъчителна вечер за Милен. Съпругата му Галя многократно изпращаше своя герой Марио да пада в една и съща яма пълна с лава.

Всекидневната се превърна в бойно поле. Пронизителен вик и разочарование изпълваха стаята.

Милен бе безкрайно толерантен. Той едва сдържаше напрежението, натрупало се вследствие на желанието да извика:

– Само скочи малко наляво.

Вместо това той стана опора, осигуряваща безмълвно рамо, на което да поплаче обезумялата му съпруга.

Стаята се тресеше от сърцераздирателните викове на Марио, който умираше в огнената лава отново и отново.

Съседите непрекъснато чуваха:

– Game Over, – макар и доста слабо, достигащо до тях през стената.

Милен наблюдаваше съпругата си и се питаше:

– Възможно ли е да се намери цел или смисъл в един продължителен цикъл от виртуална смърт в лавата?

Най-накрая Галя успя и Марио невредим прескочи ямата.

В стаята се чуваха ликуващи възгласи и плач от радост.

Е, може би това ще наречем издръжливост. Вероятно тя би била вдъхновение за съпрузите, които гледат как съпругите им ужасно играят видео игри.