Мракът нахлуваше в стаята бавно и постепенно.

Катя наблюдаваше как светлината се стопява и разсъждаваше на глас:

– Колко грозна би изглеждала земята, ако бе останала мрачна, безплодна и пуста.

Фантазията ѝ се развихри и тя си представи как се появяват папрати, екзотични орхидеи, плачещи върби, полета покрити с трева и разноцветни цветя, …

– Ах, каква красота, – възкликна Катя, – останах без дъх!

Тя прибра ръце пред себе си и се запита:

– Как изглежда земята на моя живот? Скучна или лишена от истинската красота на радостта и щастието или е пуста поради липсата на любов?

Въздъхна тежко и продължи:

– Най-вече грозна заради белезите от греха и страданието.

Внезапно Катя трепна и се оживи:

– Ако Бог чрез силата на Своето Слово е трансформирал планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за мен. …. просто трябва да го помоля за това ….

Течала си река в пустинята. Тя била малка, но в близост до бреговете ѝ процъфтявал живот: цъфтели цветя, шумоляла тревата, пеели птици, върби наклонявали дългите си клони и я галели. Реката се радвала на живота около себе си и всичко ѝ изглеждало навсякъде прекрасно.
Една нощ до нея пропълзяла змия и изсъскала:
– Ти си толкова щастлива тук, а малко по-далече от твоите брегове всичко умира от жега …..
Ако змията е била по-добра и мъдра е щала да каже: „Ти си толкова добра, не жалиш влагата си и спасяваш от гибел цветя, треви и дървета в тази нажежена от горещината пустиня“. Но тя не била такава, а била зла и завистлива.
Реката се наскърбила:
– Как мога да помогна на пустинята?
– Посъветвай се с човека, – отговорила змията.
На сутринта човекът изслушал реката.
– Добре, – казал той, – аз зная какво да правя.
Ако човекът е бил мъдър и грижовен е щял да каже: „Ти и така правиш всичко, което можеш“. Но той бил закоравял и небрежен.
Взел кирката и без много да се замисли, разкопал бреговете на рекичката и направил множество канали, които я свързали с пустинята. Водата по тях отишла в пясъка, а по бреговете, къдете преди течала, всичко изсъхнало.
Още повече се натъжила рекичката. Долетяла до нея райската птица.
– Какво се е случило? – попитала тя.
Разказала ѝ рекичката за своята голяма мъка. Тогава райската птица ѝ казала:
– Ти не си родена, за да напояват цялата пустиня. Това не можеш да направиш. Връщайте се във своето корито и дай живот на своите брегове.
– Но на мен ми е мъчно за пустинята ….
– Радвай се на живота на своите брегове, не тъжи за нажежената пустиня. Радостта ти ще укрепи твоите сили, а скръбта ти ще привлече хората. Те ще видят жизнеността на твоите брегове и ще се досетят как да оживят пустинята. Това е твоето предназначение …..
Потекла рекичката отново на мястото си и понесла със себе си радостта, която дава живот на бреговете и мъката, че не може да оживи цялата пустиня.

По някое време снегът, като че ли бе позатихнал, нo после отново се усили. Улиците бяха безлюдни. Вървях из града с болка в душата си. Изпитвах вина, сякаш бях изоставил някого в този обезлюдения град.
От тюлената завеса образувала се от изсъхнали клонаци и ледени висулки, проточили се от вплетените един в друг клони на две върби, изхвърча врабче. То се стрелна нагоре сред бавно падащите снежинки и отлетя. Улиците, покрити с новия пухкав сняг, бяха тъй безмълвни, че не се чуваше нищо друго освен звука от стъпките ми. Усещах все по-затрудненото вдишване и издишване на дробовете си. Студът бавно притискаше в ледената си прегръдка всичко наоколо.
На улицата, от двете й страни, се редуваха къщи и магазини…. Тази бяла тишина създаваше усещането, че човек сънува.