Един от приятелите на Росини му обещал някой ден да го нагости с пуйка пълнена с трюфели.

Композиторът дълго и напразно чакал поканата …

Веднъж Росини отново срещнал приятеля си на улицата и го попитал:

– Какво стана с поканата ти за пуйката с трюфели?

– О, съжалявам, маестро! Тази година трюфелите за нищо не стават.

– Не вярвайте! – каза Росини. – Тези слухове пускат самите пуйки.

На Паганини предали покана от краля да свири в двора му. Предложението било за половината от искания хонорар.

Когато цигуларят разбрал това казал:

– За какво са необходими чак такива разходи? Негово величество може да ме чуе за много по-малка сума, ако посети мой концерт в театъра.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Лазар умря, той вкуси смърт, вкуси тление, а отвъд смъртта той се срещна лице в лице с вечния живот, с живия Бог. Той бе изваден от вечното, за да бъде свидетел на живота.
Нима ние не сме затворници, стоящи на тъмно, къде смъртта работи в нас не само физически, но морално, умствено и духовно? Не сме ли с вързани ръце и крака, когато принадлежим на греха и смъртта.
Исус призовава всеки от нас: „Напуснете този плен и бедете свободни!“
А свободни, означава Божии, защото само Господ може да ни освободи. Като пленици на греха и смъртта, ние сме слепи, сковани и слаби.
А Господ ни призовава: „Стани и излез от това състовние!“ Ако ние отговорим на тази покана, Той ще ни даде сила да отстояваме и да живеем.

Ето празникът е към своя край. Еуфорията свърши. Ядене и пиене смесено с хваление, поклонение и благодарност. Време е човек да си отговори на някои въпроси.

Какво направихме с жертвата на Христос? Нима я превърнахме в ритуално гастрономическа и възползващо се икономическа традиция?

Промени ли се света след смъртта и възкресението на Христос?

Любопитно е, как би изглеждал света ако спазваше учението на Христос? Тогава навярно нямаше да има съдилища, затвори, атентати и войни.

Може ли човек да понесе наказанието за греховете си? Не, не може. За това Божия син пое този товар вместо нас.

Навярно е трудно да повярва човек, че Бог, Творецът на Вселената ни кани да бъдем с Него заедно във вечността.

Ако имате здрав разум трудно ще откажете тази покана.