Облак засенчи слънцето и усещането за жега намаля. Хората излизащи от църквата бършеха изпотените си лица и с надежда се вглеждаха в появилото се облаче. Сянката му се оказа благодатна за тях.

Васко шумно изхвърча от храма, Димитър едва го догони.

– И това ако е християнин, – възмутено отсече Васко.

Той се бе възмутил от човек, който парадираше, че е християнин, но младежът го бе видял на друго място в съвсем друг облик.

– „Костюмиран християнин“, – засмя се Димитър на точното си попадение.

– Какъв,….. какъв? – сякаш напрягаше слуха си Васко, за да разбере приятеля си.

– Такъв човек, който действа по един начин в църквата, а по съвсем друг сред приятели на различно от това място.

– Искаш да кажеш за такива, които са облекли парадните си костюми, надянали са си подходящите маски и са влезли в църквата, а когато я напуснат, стават съвсем други, – уточни Васко.

– Христос ни призовава да бъдем автентични християни, т.е. да бъдем едни и същи без значение къде отиваме или с кого сме, – наблегна Димитър.

– Лесно е да бъдеш “християнин”, докато си в църквата, – плесна с ръце Васко, – а в трудните и сложните ситуации, когато си на работа, караш по магистралата или си на километрична опашка в магазин, виж това е друга история!

– Какво казва Словото? „Но благодарение на Бога, който в Христос винаги ни води в триумфално шествие и чрез нас разпространява аромата, който идва от познаването му“, – подчерта Димитър. – Ако сме истински християни, ние ще разпространяваме този аромат навсякъде, където идем и във всичко, което правим.

– Така е, – съгласи се Васко и добави. – Да си част от Христос, означава да сме без костюм и маска.

– Може би всеки от нас трябва да осъзнае, че Господ е през цялото време с нас и тогава надявам се нещата ще се променят. Лицемерието и показността ще отпаднат автоматически, – заключи Димитър.

В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

„Нищ“ в контекста на Стария завет е човек, който няма друга помощ освен от Божията. И това е така, защото този човек е под непосредствената защита на Бога.

Всеки праведник, който се отказва от несправедливо предимство и предпочита да бъде жертва, а не източник на агресия, може да бъде определен като „нищ“.

„Нищите по дух“ са смирените, а не бедните. Те доброволно са избрали своята участ, да изпълняват волята на Бога, без показност и парадиране.

Техните добри дела са продиктувани от Святия Дух.

Да спазваш моралните норми е не само въпрос на етика, а и на ум. Ако един гений си играе с математиката, той не ще се препъва и в аритметиката. Но ако в аритметиката прави грешка след грешка, имам право да се усъмня в уменията му в тази насока.

Изглежда убедително…макар многократно да съм чувал и друго твърдение: „За морала са се придържали слабите, а силните го прегазвали като нищо”.

Такова твърдение е антисоциално.

Ако човек живее без приятел и близки, променя родните си както намери за добре, той е човек без любов и без корен. Биографията му е биография на предстоящото откритие, нищо повече.

Хората виждат славата и парите му, института му, честите му разходки по цял свят, възторжените му ученици и предани почитатели. Виждат красивата му любовница. Всяка нормална жена се досеща, че такъв мъж не може да има любовница. Следователно, всичко това е показност.

Когато някой живее като него, не може да не получи комплекси. Той си няма родина, жена, дете, приятел. Дори ако едно от тези неща не достига, това би умопомрачило всекиго.

Такъв човек болезнено, нетърпимо и непримиримо страда от самота. Иначе не би я крил така дълбоко.  Но щом преиграва  и показва, че е доволен, нещата за него стоят много зле.

Онзи, комуто всички завиждат, вярват почти за всичко, стремят се да го имат, за да използуват неговите редки качества,  е само един тъжен просяк.

Логиката му е друга: „Би ли достигнал той там, където е сега, извисявайки се над всички, ако разхищаваше половината си духовна енергия за нещастна любов, болно дете, неуредена квартира, изостанала родина”?

Разбира се, че не. Ще кажете: „Или-или”. Диалектика. Разсъди сам. Защо ти и аз сме обикновени хора? Понеже сме живели както мнозинството, изразходвайки половината от себе си за земни цели. Направили сме подарък. Не подарък, а влог. Ако нашият начин е бил изгодният, нямаше да бъде обикновен и разпространен.

След десет години ще седим по пейките, докато дойде време за опашката в магазина, а в неделя ще ходим на скара-бира. Внуците тъкмо ще бъдат на голям зор в училище и ще си припомним таблицата за умножение и задачите с условие, за да им помогнем. Ще научим и немски, за да ги изпитваме. Понякога ще бистрим политика с приятелите си в кафенето.

Нормално. Тогава именно ние ще теглим от своя влог. Аз ще има за кого да уча по математика и немски, а ти  ще има с кого да бистриш политиката. Всичко, което ще расте наоколо ни, ще си остава наше, нали ти и аз сме изграждали основите му. Нищо, че върху ослепителната фасада не ще има плоча с имената ни. Ти и аз ще си знаем това и то ще ни стига.

И все пак понякога тъгуваме: „Това ли беше целият ми живот, само това ли беше! Нима до края ще си остана все тъй, без име… „

Тази човешка болка е изразена още преди хиляди години в песента за вграждането. Но вграждането се повтаря и повтаря: „Трябва,  да бъде зазидан без име и слава, жив човек в темела, за да трае зидът… „

Ако изследователят не е вграден, си  остава без влог в общото битие. Ето защо сега е тъжен.

Но, ако има Откритие, той ще направи такъв подарък на хората. Ако Откритие има — да! Едва тогас пустотата ще бъде изпълнена, вместо близките си, той ще дари човечеството. Наместо родина, той ще получи планетата. И ще изтеглил голямата печалба в една лотария, в която милиони губят. Неговото име ще пребъде върху строежа, в който сме вградени ние.

Ами ако Откритие няма? В такъв случай какво остава? Това, от което се е отказал  не му достига. Огромната, плътна и без изход самота. Ако си рискувал деветдесет и девет процента  от живота си, за да откриеш нещо, без да успееш , като не си дал частица от себе си на другите, рискуваш да останеш глупак. Заслужава ли си?