Дядо Петър бе на 87 години. Той много обича да храни птиците и малките животни.
Един ден го посети синът му Младен. Старецът таман беше сложил храна на определените места, където идваха дивите животни, но вместо тях дойдоха десетина врани.
– С храната, която поставяш, събираш тези неприятни птици край дома си, – скара му се Младен.
Дядо Петър се усмихна топло и нежно:
– Дори и враните трябва да ядат,
В този ден Младен научи нещо важно. Той смутено наведе глава и се замисли сериозно.
– Това трябва да го прилагам, – каза си младият мъж, – когато помагам на хора, с които трудно се разбирам.
Баща му го погледна развълнувано и тихо каза:
– Лесно е да протегнеш ръка на тези, които обичаш, но знай, че всеки човек заслужава по добро отношение, любов и подкрепа.
– Да обичаш ближния си, – въздъхна Младен, – не винаги е лесно.
– Любовта ми към животните е като Божията любов към нас, – поклати глава старецът. – Тя е щедра и безусловна.
– Само Бог може да води сърцата ни така, че да отразяваме в живота си Неговата любов.
Баща и син стояха един до друг. Последните лъчи на следобедното слънце се отразяваше в грейналите им лица. Те вече не спореха, а се разбираха напълно.
– Благодаря ти, татко, за днешния урок, – каза Младен навел глава пред баща си. – Ти ми показа нагледно, какъв трябва да бъда, за да съм верен последовател на Исус. За напред ще проявявам по-голяма любов към всички хора, независимо дали са ми симпатични или не.
