Атанаска обичаше да се храни в заведение за бързо хранене. Днес не бе по-различно.

Тъкмо се готвеше да седне на една от масите, когато забеляза един мъж.

Дрехите му не личаха какъв цвят са. В косата му се наблюдаваха интересни остатъци, които трудно можеше да се определи от какво са.

В едната си ръка стискаше празна хартиена чашка.

– Очевидно е гладен, – каза си Атанаска.

Не за първи път се сблъскваше с подобен тип хора.

Единственото, което я занимаваше в момента бе:

– Как да му помогна?

Напрягаше мислите си до краен предел, искайки да постъпи по най-добрия начин спрямо този човек, без да го обиди.

– Ако му дам пари на ръка …. неразумно е. Не се знае за какво точно ще ги употреби. А ограниченията, които бих му дала, по-скоро биха го подтиснали, а може и да го огорчат.

Този мъж се нуждаеше не само от храна, но и от много повече.

– Ако му купя храна и му я дам ….., – Атанаска се чудеше какво да прави, – може да се смути и да откаже.

Когато Атанаска си тръгна, тя сложи недокоснатия си пакет с пържени картофи на близка маса и срещна погледа на мъжа, докато го правеше.

– Дали ще се възползва от ….? – запита се Атанаска и прехапа устни. – Ако наистина е гладен …. надявам се.

Божието сърце бе разкрило чудесно решение, за да насърчи падналия мъж.

Има ли някой около вас днес, когото бихте могли да поканите да вземе от снабдяването в живота ви? Ако ли не, помолете Бог да разкрие нуждите на тези около вас, на които можете да разкриете сърцето Му, изпълнено с любов.

Валери седеше на стола и бе вперил поглед в една електрическа крушка, която лежеше на масата.

Баща му влезе в стаята и се засмя:

– Какво те привлича към тази електрическа крушка?

От опит той знаеше, че наглед обикновени предмети, караха сина му да разсъждава върху проблеми и злободневни перипетии.

Валери тихо каза:

– Той е обикновен и стъклен. Лежейки на масата е безполезен. Но ако се монтира в лампа, към която в включен източник за захранване, ще изпълни предназначението си.

– Да, – съгласи се бащата, – ще даде светлина, която е полезна особено вечер. Е, и?

– Нали човек е перлата на Сътворението? – попита Валери.

– Ние не сме създадени просто така, – каза бащата. – Имаме определена цел в живота.

– И ако целта бъде отхвърлена или пренебрегната, животът ни никога няма да бъде това, което е трябвало да бъде, – добави Валери.

Бащата изгледа изумен сина си. Той не за първи път го изненадваше с разсъжденията си, въпреки че бе едва на десет години.

– Ние сме като тази електрическа крушка, – продължи Валери. – За да не водим безсмислен и безполезен живот, трябва да се включим в плана на нашия Създател за нас. За целта е достатъчно да се включим към Източника на енергия, т.е. да имаме постоянна връзка с Него.

Валери погледна тържествуващо баща си и прибави:

– И тогава животът ни ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде.

Деница и Захари бяха на почивка. Разхождаха се по плажа, когато погледите им привлече голямо пространство от пясък оградено с импровизирана ограда.

– Какво е това? – попита Захари.

Приближи ги млад мъж, който им обясни:

– С екип от доброволци цяло денонощие насочихме усилията си, да запазим яйцата във всяко гнездо на морската костенурка. След като малките се излюпят, присъствието на животни и хора, намалява шансовете им да оцелеят.

– О, това е чудесна инициатива, – възкликна Деница.

Мъжът поклати тъжно глава и добави:

– Дори при всичките наши усилия, учените са изчислили, че само едно на пет хиляди излюпени малки достига зряла възраст.

– Каква мрачна перспектива, – сбърчи нос Захари.

– Тези цифри не ни обезсърчават, – продължи оживено мъжът. – Ние служим безкористно на новоизлюпените. Това задълбочава желанието ни да защитаваме още по-ревностно морските костенурки.

Когато Деница и Захари минаха покрай една сергия, той поиска да си купи медальон , на който бе изобразена морска костенурка.

– За какво ти е това? – попита Деница. – Нима и ти се запали по идеята да защитаваш тези създания?

– Не, – поклати глава Захари. – Тя ще ми напомня за възложената ми от Бога отговорност да се грижа за създанията, сътворени от Него.

Когато Бог е създал света, Той е осигурил среда, в която всяко създание може да живее и да се развива.

Бог е възнамерявал ние хората да „владеем над рибите в морето и птиците в небето, над добитъка и всички диви животни и над всички твари, които се движат по земята“.

Той ни помага да Му служим като отговорни настойници, които използват дадената ни от Него власт, за да се грижат за огромното Му творение.

Величко Славов бе от онези учени ентусиасти, които копнееха да открият нещо интересно в природата, за да привлекат погледите на научния свят към себе си.

Не знам как, но един ден Величко реши:

– Точно в тази планина вероятно има нов вид животно, което трябва да открия.

Той често отиваше до едно планинско село, забравено от хората. Там живееха предимно възрастни.

Вода черпеха от извори или кладенци. Нямаха електричество, пасяха животните си, садяха в дворовете си, чушки, домати, малко лук, но земята бе камениста и в нея най-добре вирееха картофи. А имаш ли картофи, можеш да изкараш зимата.

Горските пътеки ставаха непроходими, когато паднеше снега. За да се иде до най-близкото селище, където имаше магазин, трябваше да се върви пеша около шест часа и то напряко през урви и дерета.

Величко обикаляше възрастните хора и събираше информация.

Дядо Сотир реши да се пошегува с ученият:

– Още от баба и дядо съм чувал, че в околността се скита странно създание.

Славов наостри уши. Ето, такова нещо му трябваше на него.

Други от затънтеното село подеха шегата и по пътеките край селото започнаха да се появяват странни следи. А нощем се чуваше шум, сякаш някой се катереше по скалите.

Величко занесе в големия град тези слухове. Започна да пише статии за непознатото животно, дори цяла книга му посвети.

Много любопитни започнаха да идват в селото, особено през лятото. Всеки прибавяше по някоя своя приумица:

– Видях само длан, – хвалеше се един от туристите, – но тя не пасваше на никое животно от тези, които познавам.

– А бе и на мен ми се мярна, но бързо избяга и не можах добре да го разгледам, – добавяше друг.

В научните списания растяха публикациите за неизвестното животно, което никой не бе намерил.

Така в селото откриха хотел, където да отсядат туристите. Прокараха и път до там, та всеки да може да отиде с колата си.

Постепенно малкото планинско село се превърна в курортно селище.

Прекараха им ток. Вода течеше във всяка къща от чешмата.

Отвориха голям магазин на три етажа, в който имаше всичко необходимо. Дори сувенири продаваха на уж скрито животно зад скала или в клоните на дърво, където трудно можеше да се различи какво точно е.

Местните се усмихваха и се сбутваха едни други:

– Добре, че сполучливо подправяхме следите на това измислено животно и пускахме слухове за него. Сега и ние ще си поживеем малко.

Заваля сняг на едри парцали и покри земята с бяло одеяло. Дърветата, чийто клони бяха поръсени с бели кристалчета, се превърнаха в приказна гора.

Въпреки застудяването група пенсионери се бе събрала в любимия си клуб.

– Остаряваме, – въздъхна Продан, – главите ни побеляха като всичко наоколо.

– Е, не е толкова лошо да остаряваш, – противопостави му се Даца.

– Ако списанията по будките са някакъв критерий, – намеси се и Сава, – процесът на стареене е катастрофа във всяко отношение.

– Какво толкова им има? – възкликна Стефана.

– Всички на снимките са млади, здрави и красиви, а в магазините ви предлагат хиляди продукти, които да ви накарат да изглеждате по-млади, но уви вече сме стари, – тъжно се изказа Дора.

– И от стареенето има полза, – обади се закачливо младата пенсионерка Веска.

– Полза …. въобразяваш си, – засмя се Рангел.

– Заедно с бръчките идва и мъдростта, – отбеляза находчиво Кремена. – Ние сме я натрупали постепенно ….

– Погледни сега младите, – прекъсна я Цачо, – на тях не им трябва мъдрост.

– Остаряваме, – примирително каза Станой, – но имаме друг поглед за хората, парите, обноските, работата ….. Едва сега оценяваме кое е правилно и кое нищо не струва.

– Побелее ли ти косата, носи я все едно са ти поставили корона, – добави Калчо и се усмихна шеговито.

– Ей, – не можа да се стърпи чистачката, която бяха наели да чисти клуба, – като ви слушам с голямо нетърпение очаквам да остарея.

Всички се засмяха.