Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Баба Вера бе възрастна жена. Синът ѝ, който живееше в Марсилия, я покани по празниците да им иде на гости. Възрастната жена се притесни, но реши все пак да отиде. Щеше да види скоро родилия  се Валери.

Баба Вера се качи на самолета и отлетя към Марсилия. По време на полета заспа и пропусна закуската. Викаше стюардесата и с жестове се опитваше да ѝ обясни, че не е яла и иска да ѝ донесат закуската, но нямаше резултата.

Тогава тя прибегна до нещо, което бе чувала.  Тя не знаеше френски, но реши да изкаже фраза, която и се стори подходяща за случая. И баба Вера произнесе набор от звуци, които изобщо не разбираше, но наподобяваха някакво френско произношение.

– Мосю, же не манж па сис жур – Monsieur, je ne mange pas six jours (Господине аз не съм ял от шест дена).

Това бе фраза, от „12-те стола“, с която често се шегуваха, след като гледаха филма, когато някой бе гладен.

Изненадващо, но това проработи. Веднага получи, не една, а две порции от полагащата ѝ се закуска, но всичко трябваше да изяде под грижовния поглед на стюардесата.

Има криза почти навсякъде и  за това момичето бе повярвало, че тази женица не е яла от шест дена.

Един бедняк отишъл веднъж при местния мъдрец го попитал:

– Защо съм толкова беден?

– Защото не практикуваш щедрост.

Бедният човек си мислел, че трябва да бъде много богат, за да практикува щедрост, за това попитал:

– Но как да практикувам щедрост, като нямам какво да дам на другите?

– Ти притежаваш пет неща с помощта, на които можеш да практикуваш щедрост, но ти не го правиш.

Беднякът бил изненадан:

– Покажи ми, кои са тези пет неща?

– С лицето си можеш да даряваш усмивка на хората. С очите си можеш да гледаш хората, с поглед изпълнен с любов и грижа. С устата си можеш да кажеш нещо добро за другите. Със сърцето си можеш да желаеш щастие на другите, но ти не правиш това. С тялото си можеш да правиш добро за другите. Ти си толкова богат, колкото сам си позволиш.

Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички  и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.

Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:

– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни  ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.

Агнес погледна момчето с болка.

– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.

– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.

– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.

Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.

Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.

– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.

– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.

– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.

– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.

– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.

– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.

Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.

Веднъж при един старец се отбил беден пътник, който го попитал:

– Защо, когато отивам в някой беден дом, там ме обичат, хранят ме, грижат се за мен и ми дават подслон, а когато минавам край богата къща всички извръщат поглед от мен и се стараят да не ме забелязват? Защо така всичко е устроено, едни да отделят от нямането си, за да го споделят със най-изпадналите, а други от изобилието си не дават и малка част?

Замислил се старецът. След това отговорил:

– Иди до прозореца и кажи какво виждаш?

– Виждам небето, как дърветата шумолят, а децата играят, – отговорил пътникът.

– Добре, – казал старецът, – а сега иди до огледалото и погледни. Какво виждаш сега?

– Себе си, – отговорил смутено пътникът.

– Ето ти получи своя отговор, – въздъхна старецът. – В края на краищата там и там е стъклото, но добави малко сребро и вече виждаш само себе си.