Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

Валеше. Небето изливаше болката и мъката си върху зажаднялата земя. Неделята в такова време не предоставяше големи възможности за развлечение.

Повечето от хората оставаха по домовете си и се отдаваха на спомените си.

Чекмеджето бе изтеглено. Женска ръка се протегна към отдавна изтъркания албум и разтвори страниците му. Попадна на снимка, която я върна години назад.

Даниела я гледаше и се усмихваше. Малкото момиченце бе тя. Тогава бе само на пет години.

Слънцето бе нанесло малки лунички върху лицето на детето. Дългата му руса коса бе сплетена на плитка.

– Това бях преди тридесет години, – въздъхна тъжно Даниела.

Сега за гърба си имаше три неуспешни брака, хиляди мили прелетени със самолет. Безчет SMS – си и електронни писма …

Тя бе изоставила всяко от семействата, които бе сключила с големи надежди и много любов, но бедата ѝ бе, че се люшкаше върху вълни към високоскоростната си кариера. И сега, когато имаше това, което бе желала, вече изобщо не го искаше.

Но има и втори шанс. Знаете ли, на всеки един от нас Бог дава още една възможност?

„Ако някой изповяда, че Исус е Божият Син, Бог пребъдва в него, и той в Бога“.

Господ дава удобен случай, когато могат да се преосмислят лошите решения и недобрия избор. Той спасява чрез благодатта Си.

Бог постави ограничение във времето за греха, а Синът Му спечели победа над смъртта.

Исус може да направи нещо с бъркотията в живота ви. Благодат, ето какво ви е нужно в настоящия момент!

Паричков бе добър бизнесмен. Пред нищо не се спираше. Трупаше и камареше милиони. Бизнесът му процъфтяваше, а погледът му се къпеше в блясъка на спечеленото.

Остаря и усети, че тялото му вече не го слушаше и си каза:

– Имам достатъчно. Няма да работя една година. Ще си поживея в лукс и разкош. Заслужил съм си го…..

Но още не бе свършил с мечтата си за почивка, когато го посети ангелът на смъртта.

Паричков първоначално се смути, но нали бе добър в сделките, реши по някакъв начин да убеди ангела да му продаде малко време.

Бизнесменът започна напористо, сякаш договорът вече бе сключен:

– Дайте ми три дена живот и можеш да вземеш една трета от състоянието ми.

Ангелът поклати глава и каза:

– Не може.

– Добре, нека да са тогава 150 ….. или не, по- добре 300 милиона. – Паричков продължи да предумва ангела. Той все още не бе изгубил надежда, че има някакъв шанс, – Дай ми само един ден, за да се насладя на красотите на земята, да пообщувам със семейството си, което поради голямата си заетост в работата не съм виждал отдавна.

Ангелът бе непреклонен:

– Невъзможно е.

Отчаян Паричков помоли с тих едва доловим глас:

– Дай ми поне две минути, за да напиша прощално писмо на сина си.

Това желание на бизнесмена бе удовлетворено.

Паричков взе химикала и със съкрушено сърце написа на белия лист:

„Синко, цени времето си и не го пропилявай. Със всичките си милиони, които имам, не можах да си купя и един час живот“.

Дядо Матьо нацяло обедня. С трън да завъртиш в схлупената му колиба няма какво да закачиш. Гладуваше старецът и зъзнеше в студа.

Нямаше деца, които да се погрижат за него, а бабичката му отдавна гниеше в земята.

Един ден дядо Матьо реши:

– Ще напиша писмо до Бога. Той ще се смили над мен и ще ми помогне.

Старецът седна и с треперещи ръце написа:

„Господи, моля Те, помогни ми! Нищо не ми остана. Изпрати ми 100 лева, поне да имам с какво да си купувам хляб“.

На плика срещу получател написа: „На Небето, до Господ Бог“.

А на мястото за получател най-подробно написа адреса на местоживеенето си, да не би Бог да сгреши местопребиваването му, ако се обърка нещо.

Писмото пристигна в пощата. Пощальоните останаха в шок.

– Явно човекът е изпаднал в недоимък и оскъдица, – каза един от служителите, – ама чак толкова да изперка.

– Тоя да не е е луд? – плесна с ръце друг.

– Къде да му занесем писмото? – подигравателно подхвърли трети.

Накрая решиха и препратиха писмото на стареца в агенцията по социално подпомагане.

След няколко дни от тази агенция повикаха дядо Матьо и го навикаха:

– Как можа? Ти какво бе?! Днес, когато космически кораби кръстосват Вселената, ти пишеш на Бога писмо?! – И служителят завъртя ръка, един вид „Дядка, май нещо не е наред с главата ти“.

Стареца си замълча. Какво можеше да му каже или обясни?

– Ето ти 50 лева, – каза служителят. – И разбери, давам ти ги аз. Аз, а не Бог, защото Той не съществува! А сега си върви.

И дядо Матьо си тръгна.

След няколко дни на същата агенция ѝ предадоха писмо със следния текст:

„Господи, благодаря ти за 50-те лева, които ми даде. Моля те, следващият път да не ми ги предаваш чрез тези хора, защото те са прибрали половината за себе си“.

Андрян скоро щеше да навърши десет години и за рожденият му ден баба му бе обещала класьор за марки.

Рожденият ден дойде, но нямаше нито класьор, нито някаква вест от баба му.

В къщи никой не спомена за това, за да не огорчи момчето.

Когато дойдоха гостите Андрян започна да изброява от кого какви подаръци е получил.

Майка му много се изненада, когато го чу да казва:

– А баба ми подари класьор за марки.

И това той повтори няколко пъти. Когато останаха сами, майка му го попита:

– Андряне, ти не получи класьор за марки от баба си, защо днес казваше на хората, че си го получил?

Синът удивен погледна майка си. На него му се стори странно, че тя задава такъв въпрос.

– Мамо, щом баба е казала така, значи това е така е – заключи Андрян.

Майката си премълча, за да не го разколебае.

Измина цял месец, но никакъв класьор не дойде. Накрая майката реши да изпита сина си и му каза:

– Андряне, навярно баба ти е забравила за обещанието си.

– Едва ли, – уверено каза момчето, – не вярвам да е забравила.

Майката забеляза, че синът ѝ, който бе изпълнен с доверие, изведнъж се замисли, сякаш имаше някаква възможност за това, за което намекваше тя.

След минута очите на Андрян светнаха и той каза:

– Мамо, как мислиш, добре ли ще бъде да ѝ напиша писмо, в което да ѝ благодаря за класьора.

– Не зная, – уклончиво каза майката, – но можеш да опиташ.

След няколко минути писмото бе написано и изпратено по пощата, а Андрян тичаше весело, напълно уверен в обещанието на баба си.

Много скоро се получи писмо със следното съдържание:

„Скъпи Андряне, не съм забравила обещанието си относно класьора. Търсих такъв, но не можах да намеря какъвто исках. Поръчах класьор чак от столицата. Отсъствах известно време от дома си и когато се върнах класьорът бе дошъл, но когато го разгледах не ми хареса. За това поръчах нов, но той още не е пристигнал. Изпращам ти десет лева да си купиш от вашия град такъв, какъвто на теб ти харесва. Твоя любяща баба Надя“.

При четенето на писмото на лицето на Андрян сияеше. Той бе победител.

– Ето, мамо, нали ти казах?!

В доверчивото му сърце нямаше и капка съмнение. През цялото време, докато Андрян бе уповавал, баба му бе действала. Така неговата вяра се материализира.

По този начин човек може да види неща, опирайки се на Божиите обещания.

„Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“.