Марко бе въодушевен:

– Намерих идеалния подарък за рождения ден на баба.

– Това е страхотно, – отзова се веднага сестра му Таня. – И какво си решил да ѝ подариш?

– Гривна …

– О, – реагира разочаровано Таня.

– Но тя съдържа любимите ѝ скъпоценни камъни.

– Е, тогава може да ѝ се хареса, – някак уклончиво се съгласи Таня.

Намирането на идеалния подарък за някого води до напрежение, но човек се радва, когато успее в това начинание.

– А по твоя джоб ли е тази гривна? – попита загрижено Таня. – Нали каза, че съдържала скъпоценни камъни.

– Е имам малко спестени пари, – повдигна вежди Марко. – За това, което не ми достига щях да помоля татко …

– И аз имам малко, мога да ти помогна, – подскочи с готовност Таня. – Колко ти трябват?

– Не ми стигат някъде около стотина лева …

– Давам ти ги, но подаръкът ще е от двама ни.

Марко въздъхна:

– Добре.

Все пак това бе малката му сестричка.

Много от нас искат да дарят на някого спокойствие, почивка или дори търпение.

Ех, да можеше да се купят и да се увият с панделка!

Такива подаръци е невъзможно човек да подари на друг, но Исус, Бог в човешка плът, може да даде на онези, които вярват в Него.

Нямаме способност да дадем на нашите близки допълнителната доза търпение или подобрено здраве. Нито пък е по силите ни да им дадем мира, от който всички отчаяно се нуждаем, за да издържим в битките на живота.

Но можем да бъдем водени от Божия Духа, за да им говорим за Исус, дарителя на истинския мир.

Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.

Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.

Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:

– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!

Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.

– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.

В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.

– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.

Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.

– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.

– Къде ще ходим, бабо?

Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.

Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:

– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.

Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.

„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“

Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…

Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.

– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.

На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.

Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:

– Това подарък за някого ли е?

– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.

– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.

Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:

– Весела Нова Година!

Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.

Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.

Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.

Продавачката в магазина довършваше декорацията на червени и бели карамфили. Тогава влезе Миглена. Жена на средна възраст с добродушна непринуденост, печелеща симпатиите на околните с благия си и мек глас.

– Добър ден, – поздрави тя продавачката. – Какви красиви цветя. Тези ще стоят чудесно на църковния олтар утре.

– Църква! – възкликна продавачката,  – нека им сложа панделка тогава!

Тя уви кошничката с красива панделка. Допълни малко зелени клончета и сложи няколко малки цветчета.

– Стана още по-красива, – каза Миглена. – Какво ви дължа за допълнителната декорация?

– Нищо, – отвърна продавачката и се усмихна. – Събирам точки за небето.

Миглена разбра, че продавачката се шегува, но нещо я бодна в сърцето.

„Колко много хора се заблуждават, че могат с нещо да спечелят Божието благоволение и вечния живот“, – помисли си Миглена.

Продавачката я гледаше приветливо.

– Няма нужда да събирате точки, – каза Миглена, – просто трябва да повярвате, че Исус Христос е умрял на кръста за хората и конкретно за вас самата.

Продавачката се посмути малко и каза объркано:

– Да, да …. има някаква сила ……

Миглена тъжно поклати глава.

„Още една душа, която не познава Бога, – каза си тя. – Но нали Исус иска от нас, тези които сме Го познали, да занесем Благата вест до всички, до които тази истина не е достигнала или не са я схванали. Не бива да пропускам тази възможност“.

– Бих искала да споделя с вас, – каза Миглена на продавачката. – че съм спасена и че това е дар от Бога.

В следващите десетина минути Миглена разказа на Станка, така се казваше продавачката, кой е Исус Христос и какво е направил за нас. Тя сподели с нея как Бог я е срещнал и изцерил от рак на стомаха.

В очите на Станка се появиха сълзи, докато слушаше Миглена. Двете доста си поприказваха. Тази среща завърши с гореща молитва, отправена към Бога, от двете жени.

Навярно днес е имало празник на небето, защото още една душа се е спасила.

„А те го победиха чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелствуване; защото не обичаха живота си до толкоз, щото да бягат от смърт“.

Когато Яков и Йоан дойдоха при Исус с майка си, с молба да им даде най-доброто място в царството, той не им отказа, но им каза, че ще го получат, ако изпълнят делото Му, изпият чашата Му и се кръстят с кръщението Му.

Желаете ли да участвате в този конкурс? Най-великото винаги е обградено с големи непреодолимости, където срещаме непристъпни планини и гори, яки железни колесници.

Триумфалните арки не са изтъкани от рози и копринени панделки, те се добиват чрез тежки удари и оставят кървави белези.

Не очаквайте идеално положение, някое романтично затруднение, възникнало по някаква случайност.

Сега стани срещу условия, в който Бог те е поставил в момента. Твоят венец на слава е скрит в самите недра на тези условия, трудности и изпитания, които те обграждат сега, в тази седмица и този месец на твоя живот.

Най-тежкото остава неизвестно за света, дълбоко в душата ти, невидимо и неизвестно никому, освен за Исус. То крие малки изпитания, за които ти не смееш да говориш, които са достатъчно мъчителни за теб.

Ето къде се намира твоя венец. Нека Бог да ти помогне да победиш и да го носиш някога.

Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …