Колко е хубаво да имаш до себе си човек, който да те разбира и подкрепя. Пламен и Румен, които не бяха вече така ентусиазирани и запалени, както в младостта си, бяха останали приятели през трудните изминали години.

Пламен бе женен, имаше деца и внуци, а Румен бе останал сам. Той не бе намерил сродна душа, с която да се обвърже.

Двамата често се срещаха, защото живееха съвсем наблизо. Споделяха и се оплакваха от несгодите на ежедневието. Съветваха се в трудни ситуации и бяха опора един за друг.

Днес Румен излезе до магазина да напазарува и още от далече забеляза киселата физиономия на приятеля си. Той приближи до Пламен и го попита:

– Защо си така оклюмал? Пак ли са ти потънали гемиите?

– Вчера с жена ми спорихме цял ден за парцали, – въздъхна тежко Пламен.

– Какви парцали? – попита озадачен Румен.

– Нали знаеш жените, – започна тъжно да обяснява Пламен, – като видят някоя нова рокля, костюм, палто и нещо от този род пощръкляват, докато не го придобият. Та моята си харесала едно кожено палто от норка и ми наду главата за него. Но дават ли се толкова много пари за нещо, което един или два пъти най-много ще облече в годината, а после го оставя на склад в гардероба?

– Е, – леко се усмихна Румен, за да не обиди приятеля си, – Кой надви? На кого бе последната дума?

– Нима се съмняваш в мен?! – възкликна Пламен. – Разбира се, че моята, нали съм глава на семейството.

– И какво ѝ каза? – любопитно го изгледа Румен.

– Нека Бог да бъде с теб, купувай го!

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Бе облачно и мразовито. Хората се бяха загърнали в якетата и палтата си, и премръзнали крачеха по улицата.

Студът бе сковал не само тялото, но и душата на Недко. Ниските температури и лошото време край него бяха нищо в сравнение с това, което гореше в него.

Настигна го Драган и му каза:

– Защо слушаш Запрян? Той самият е нещастник, гледа някого да нарани, за да си изкара комплексите.

– Може би е прав, – болезнено откликна Недко.

– Него малко го интересува твоя живот, той си има своя гледна точка, която не е задължително да отразява истината, – закрачи бързо Драган, за да догони обезкуражения и подтиснат Недко.

– И все пак…..

– Как можеш да приемеш, че си такъв? – ядоса се Драган. – Намерил от кого да търси одобрение?! Нима не разбираш, че своите недостатъци той приписва на теб, за да се изкара по-важен и голям?

– Когато го слушах, си спомних, че веднъж или два пъти съм постъпвал така и това много ме заболя, – тъжно пророни Недко.

– Но това е било отдавна, Бог ти е простил и ти повече не си го правил, – размаха възбудено ръце Драган. – За разлика от Запрян, ти си се променил и си станал съвсем друг човек.

– Да, но той навярно вижда това в мен и затова ми го казва ….

– Помоли се на Бог и ще видиш как „обвиненията“ на Запрян ще отпаднат.

– Но аз продължавам да греша…, –  мрачно прибави Недко.

– Какво е вложил Исус в сърцето ти? – започна яростно Драган. – Бъди смел и решителен! Разбери истината е само у Бога. Другите мнения са просто една неправилна преценка за теб.

– А когато ме корят родителите? Наставниците ми? – попита Недко.

– Те ще те напътстват и съветват с любов, а не с осъждение, защото и те познават Исус Христос.

Недко се усмихна плахо, истината си бе пробила път към сърцето му.

Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.

Заваля сняг, но не беше студено. Снежинките бяха толкова малки, че едва се забелязваха, но земята постепенно се покриваше с бяла пелена.

Елена подкани сина си:

– Зарко, облечи се бързо, ще ходим до магазина на бай Михо.

Момчето подскочи от радост и отиде в стаята, за да се вземе палтото и шапката си. Зарко много обичаше бай Михо, защото всеки път му подаряваше по нещо, я бонбони, я вафла, а един път му даде и шоколад.

Магазинерът бе любезен човек и с радост срещна Елена и малкия ѝ син.

– О, здравей, Зарко! Хубава сняг ще натрупа, ще изкараш пак шейната.

След като Елена напазарува, бай Михо свали от рафта един голям буркан с бонбони и подкани момчето:

– Бръкни и се вземи. И не само един или два, а колкото ти хване шепата.

Зарко се сви до майка си и не бръкна в буркана. Тогава бай Миха напъха ръката си в буркана, загреба с шепата си бонбони и ги подаде на момчето.

Когато излязоха от магазина Елена попита сина си:

– Защо не си взе сам, човекът те покани любезно?

Зарко погледна майка си и каза:

– Виж моята ръка колко е малка, а неговата е къде по-голяма от моята.

Майка му вдигна рамене недоумяващо:

– И какво от това?

– Той може да загребе много повече от мен, – каза тържествуващо Зарко.

Майка му само въздъхна и нищо не каза.

Ръцете на Исус са по-големи от нашите и могат да ни дадат много повече, отколкото бихме могли и да си помислим.