Беше се събрала многолюдна тълпа от любопитни хора.

Петър стъпи на едно по-високо място и всички затихнаха. Множество очи се бяха впили в него с изумление, тревога, търсейки отговор на развълнувалия ги въпрос: Какво става?

Петър бе прост рибар. Тук в столицата на Израел идваха люде от славни и далечни градове. Можеха да го чуят мъдреци и книжници, но това особено не го притесняваше.

Гласът му мощно ечеше под сводовете на портата:

– Тия не са пияни, както вие си мислите, понеже е едвам третият час на деня. Кой набожен човек ще се осмели да пие сега, в девет сутринта, в благословения час за молитва?

Хората замълчаха.

И той продължи:

– Случи се нещо необикновено. Я си спомнете, още от древни времена що е било обещано? – Петър разтърси глава и си отговори сам на въпроса си. – В дните на Месия Духът Господен ще се излее не само
на пророците, но и на всеки, който има истинска вяра. Сега обещанието започна да се сбъдва.

Людете леко бяха поотворили уста и жадно го слушаха.

– Мъже на Израел, – тържествено продължи Петър, – Исуса Назарянина, мъж засвидетелствуван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения, които Бог извърши чрез Него посред вас. Той бе предаден според определената Божия воля и предузнание, а вие разпнахте и убихте чрез ръката на беззаконници. Но Бог Го възкреси от мъртвите, защото връзките на смъртта не можеха да Го задържа…. И тъй, нека знае добре целият Израилев дом, че Тогова Исуса, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник.

Като чуха това хората ужилени в сърцата си рекоха:

– Какво да правим, братя? – чу се хор от нестройни гласове.

Петър им отговори:

– Покайте се, и всеки от вас нека се кръсти в името Исус Христово за прощение на греховете ви и ще приемете тоя дар, Светия Дух. Защото на вас е обещанието и на чадата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог, ще призове при себе Си.

Всичко стана много бързо. Тълпи хора, водени от Петър, се спуснаха към каменната арка, където бе Силоамското водохранилище.

Апостолите кръщаваха мъже и жени. Редицата от люде сякаш нямаше край. До вечерта броят на повярвалите в Христос достигна три хиляди.

Хората предали живота си на Исус, не се разотидоха веднага, а търпеливо слушаха ден след ден поученията на Петър и останалите от учениците на Исус.

Така те научиха, че Божието царство е дошло и че Исус Христос им е донесъл помирение с Бога. И че сам Господ скоро ще дойде да съди живите и мъртвите.

Каяфа, разбира се, беше информиран за случващото се. Самият той забеляза, че става нещо нередно.

– Скоро неспокойните галиеляни и техните развълнувани привържениците ще напуснат столицата и тогава вълната на ентусиазма им ще отшуми, – каза си той.

Но очакванията му не се оправдаха.

„Направи ли всичко, за което си бил призован?“

С тази мисъл Михаил отвори очи. Той лежеше в леглото и не знаеше колко е часът. С тези забрани да напуска дома си и ограничено да се движи – само до магазина, объркаха представите му за нощ и ден.

Обикновено сядаше на компютъра и играеше на него докато му омръзнеше, а после заспиваше. И това ден след ден без някаква реализация.

Беше нощ и само звезди блещукаха на тъмния небосвод.

Макар и със закъснение Михаил попита:

– А какво трябва да правя сега в тази ситуация? Призван …. мога ли да действам в такава обстановка?

– Първо трябва да се „събудиш“. Да погледнеш на живота си отново и да укрепиш“нещата, които остават

– Искаш да кажеш, че съм станал слаб или вече мъртъв, преди да изпълня призванието си?

– Трябва да подновиш фокуса си върху Божите неща и да постоянстваш във вяра. Не позволявай на света да доминира над теб, нито се притеснявай за обичаите на хората около теб.

– Може би трябва да спра и мислите ми да бъдат насочени към Божието царство, – Михаил се напрегна …

– Покай се и върши това, което Бог е наредил.

– Изглежда днес е много лесно човек да заспи духовно, – примирено каза Михаил.

– Не приемай просто така, че всичко е наред, че си угоден Богу и изпълняваш Неговите цели. Помисли за Божия призив и виж какво си направил с времето, талантите и съкровищата, които ти е дал.

Очите на Михаил се навлажниха и по бузите му потекоха сълзи.

Той падна на колене, а устните му започнаха да мълвят:

– Господи, помогни ми да видя живота си така, както Ти го виждаш. Искам да завърша призванието, което Си определил за мен. Помогни ми да живея за Теб…….

„Зная твоите дела, че на име си жив но си мъртъв. Бодърствувай и закрепи останалото, което е било близо до умиране….. Помни, прочее, как си приел и си чул, и пази го и покай се. И тъй, ако не бодърствуваш, ще дойда като крадец …..“

Това бе един добре подреден дом, но в него нямаше мир. Причините бяха основно две.

Стопанката на дома Наталия Василева обичаше да чисти и подрежда, но не я карайте да готви. Това за нея бе най-омразното нещо.

Бедата бе в това, че Милен обичаше да си похапва и то не каква да е храна, а домашно приготвена. Той често се мръщеше, когато на масата му се сервираше полуфабрикат или нещо претоплено, взето на готово от магазина.

Да, но и Милен си имаше своите кусури. Крушката в мазето няма да светне от само себе си. Едното чекмедже на кухненския диван скоро щеше да се разпадне. Вратата на гардероба бе провиснала и Наталия, за да може да я затваря, бе положила няколко книги под нея …..

Когато припомняше на Милен за неразбориите, гласът на съпругата му звучеше рязко и недоволно:

– Вратата …. крана в банята, ….. казанчето в тоалетната, ….

Милен си правеше оглушки или махаше с ръка и тържествено обещаваше:

– Утре ще се заема с това.

Но това утре така и не идваше.

Една вечер Милен забеляза, че жена му се мотае в хола с прахосмукачката и изобщо не приближава към кухнята. Не се стърпя и я попита:

– Какво ще вечеряме тази вечер?

Така искаше да ѝ подскаже, че е време да приготвя вечерята.

Жена му го изгледа войнствено и каза:

– Приемам с вяра, че вечерята вече съществува! Ти съмняваш ли се в това?!

Милен повдигна рамене, но в очите му явно се четеше недоверие.

– Е, щом е така, – тропна гневно с крак Наталия, – без отлагане трябва да постим за твоята вяра.

Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!

В църквата нямаше много хора. Петър Василев бе заел вече мястото си. Всички го познаваха като богобоязлив човек, който бе готов и на мравката път да стори.

Той бе преклонил глава и усилено се молеше:

– Боже, благодаря ти, че съм с Теб вече тридесет години. Много си ми помагал и се ме освободил от пороците ми. Ето постя два пъти в седмицата, плащам си десятъка и не пропускам богослужение. Благодаря Ти, че не съм като другите хора, затънали в греха и беззаконието си ……

Изведнъж нещо смути молитвата му и Петър повдигна очи.

Прага на църквата бе прекрачил луксозно облечен мъж. На ръката му се виждаше доста скъп часовник.

„Този какво право има да влиза тук?! – помисли си ожесточено Петър. – Да си гледа света, парите и удоволствията. Нима може такъв да се покая искрено? Ще го повярвам, когато го видя да сваля всичко онова, с което се смята за по-горен от нас“.

Димитър Златев бе влиятелен човек. Работеше в данъчното. От няколко дена насам бе усетил, че в живота му нещата не са наред. Всичко си имаше, но вече нищо не го радваше. За това бе дошъл днес в църквата.

Златев бе навел глава и очите си не смееше да повдигне, само устните му тихо шептяха:

– Боже, бъди милостив към мене грешника ….

„Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи,  защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.