На теория четенето в легнало положение е вредно, не толкова заради очите, колкото за гръбначния стълб. Така четейки, се изкривява шията, гърдите се притискат, нарушава се правилното дишане и в мозъка попада по-малко кислород.
На практика всичко, което заплашва човек, който чете легнал, са болки в шията. Но това не се случва при всеки, защото структурата на телата ни са различни, Някой може след като е чел легнал да се мръщи от болка, а друг може дори да не почувства дискомфорт.
Ето ви и 3 правила, които е необходимо да се спазват при четене.
1. Между книгата и очите трябва да има разстояние от 25-30 сантиметра, това се отнася за всяка поза за четене.
2. Дали ще се лежи на гръб или корем е абсолютно безвредно. Но не бива да се лега на една страна, защото очите ще бъдат на различно разстояние от текста. Така те ще се напрягат и зрението ще се влошава.
3. Не четете в движещо се транспортно средство. Много е важно книгата при четене да се държи неподвижно. Ако книгата се тресе в автобуса, очите трябва постоянно да регулират фокуса. Така напрягайки се, след време зрението неминуемо ще отслабне.

Далеч от шума и напрежението двама лекари се бяха събрали над безчувственото тяло на Славов. Бяха свалили мокрите му дрехи и покрили тялот му с одеало.

– Жив е, – каза Спас, един от синовете на Славов, – но раната му е сериозна – и той посочи темето на баща си. – Част от главата му е смазана.

Черепът на Славов бе напукан и оплескан с кръв. През отворите му се виждаше сива маса.

Двамата сина на Славов стояха и гледаха безпомощно тялото на баща си. Единият от тях Станимир, бе по-младо копие на мъжа, който лежеше на масата.

– Аз го извадих от водата, – обади се едър юноша.

Младежът веднага се бе гмурнал след потъналата кола, за да помогне на някого, ако бе възможно. Тогава се бе сблъскал с тялото на Славов, което бе излязло през предното стъкло на катастрофиралата кола и свободно се носеше във водата. Измъкна го бързо на брега и забеляза, че все още диша.

– Много смело си постъпил, – каза Спас, но в очите му се четеше отчаяние.

„Можеше ли изобщо да се направи нещо, за баща ми,- помисли си той, – ясно е че ударът е бил доста силен“.

– Има малка надежда,- обади се доктор Стаматов. – Черепът е кост като всяка друга. Може да зарастне, но всички парчета трябва да се подредят внимателно, в противен случай ще зарасне накриво.

– На близо има манастир, – обади се една жена, която бе дошла да види какво става. – Да го отнесем там, да му прочетат една молитва.

– В манастирът знаят как да търсят помощ от Бога, – каза Стаматов. – И наистина сега се нуждаем от такава помощ, но аз знам само да намествам кости.

– Какво лечение препоръчвате за баща ми? – попита нетърпеливо Станимир.

– Бих извадил парченцата счупена кост от мозъка, – каза Стаматов. – Ще ги почистя, а след това ще се опитам отново да ги наместя.

– А след това баща ми ще се възстанови ли? – Станимир невярващо изгледа лекаря.

– Нямам представа, – каза Стаматов. – Понякога раните на главата засягат способността на човека да ходи или да говори. Мога само да помогна черепът на този човек да зарасне, ако искате чудо идете в манастира и се молете.

– Значи не гаратнирате някакъв успех с лечението си? – попита Спас.

– Само Бог е Всемогъщ. Хората правят каквото могат и се надяват на Божията благодат.

– Добре, – каза Спас, – направете, каквото можете.

– Сложете го на масата, така че да имам по-силна светлина от прозореца, – каза Стаматов. – И ми донесете купа с топло вино.

Лекарят извади от чантата си малки ножички и започна да постригва косата около раната.

В това време в стаята влезе монах, който носеше реликва в гравирана кутия със злато и слонова кост. Когато Стаматов видя какво държеше монаха каза:

– Положи тази свята реликва близо до главата на човека, надявам се светецът да укрепи ръцете ми.

Монахът не бе доволен, от тази намесата на лекаря, но се подчини.

Славов взе чифт финни пинцети. Деликатно хвана едно парче кост и го повдигна внимателно, без да докосва сивата маса отдолу. На парчето имаше непокътната кожа и коса. Славов го постави във купата с топло вино, която му бяха донесли. Направи същото и с още две парчета.

Когато приключи с парчетата, които можеше да извади, той се зае с останалите части, които още бяха прикрепени към черепа. На всяко от тях Стаматов отместваше косата и с ленен плат, натопен във топлото вино, внимателно почистваше участъка, а след това внимателно наместваше коста на първоначалното ѝ място.

Най- накрая лекарят постави трите отделни парчета, които бе пуснал в купата вино и ги намести така, все едно поправяше счупено гърне. След това придърпа скалпа над раната и събра кожата с бързи и точни шевове.

Черепът на Соколов отново бе цял.

– Трябва да спи един ден и една нощ, – каза Стаматов. – Ако се събуди, дайте му от тази отвара. След това трябва да лежи 40 дни и нощи.

Погледна към една от жените и помоли да превържат глават му и да го наглежда от време на време.

Колкото и странно да е, въпреки че отне много време, Соколов се въстанови и за радост на семейството си, отново се върна към предишната си работа.

Младен почти беше завършил работата си по вратата, която гравираше. При възтановяването на църквата, му бяха дали да направи нова врата, защото старата бе прогнила.

Младежът прекара цял час в поправка на косата на една от умните девици и още малко поработи върху усмивката на една от глупавите. Но още не бе сигурен как щяха да приемат работата му.

Ана влезе тихо и погледна към вратата. Изненадана, вдигна ръка към устата си и задържа дъха си.

– Като живи са! – възкликна Ана.

– Просто на всяка от тях ѝ придадох индивидуалност, – Младен се опита да се покаже скромен.

– Какво говориш? – очите на Ана изкряха възторжено. – Изглеждат сякаш ще тръгнат напред всеки момент и ще проговорят.

– Благодаря, – Младен се зарадва на похвалата, но наведе глава.

– Те са толкова различни, – каза Ана. – Как ли ще се възприемат от другите?

– На брат Никодим му хареса, той я видя вчера.

Който и да я погледнеше не можеше да не трепне. От двете страни на вратата имаше по пет девици. Умните пируваха на сватбата, а глупавите гледаха отвън. Те бяха обърнали лампите си с дъното нагоре, за да покажат, че в тях няма масло.

Младен беше копирал модела на старата врата, но беше прибавил и нещо от себе си. На новата врата девиците не бяха еднакви.

Едната беше много красива, на раменете на друга се стелеха буйни къдрици, трета плачеше, четвърта като че ли палаво намигваше. Младен им беше придал живот и те не изглеждаха сковани и безжизнени, както на старата врата.

– Е, – каза Ана, – в Библията не се казва, че са били еднакви, а само, че пет са проявили разум да се подготвят  предварително, а другите пет са отложили това приготовление до последната минута, за това са пропуснали и празненството. Но какво ще каже майсторът ти Асен, та ти още си само чирак?

– Той се интересува само от парите, които ще получи, – махна с ръка Младен.

– Ти си по-добър в занаята от него и всички го знаят. Може би затова той те мрази. С това гравиране за пореден път си доказал таланта си, а майстор Асен може да те накара да съжаляваш за това.

– Все гледаш на нещата от мрачната им страна, – засмя се Младен.

– Надявам се да греша, – каза Ана и тръгна да излиза.

– Ана, радвам се, че ти хареса, – Младен искаше още малко да я задържи, беше я харесал отдавна, но не смееше да ѝ каже.

Ана му махна с ръка за довиждане и си отиде.

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.