Седял старец на пътя и наблюдавал минаващите.

Видял, че идва един човек и води за ръка дете. Мъжът се спрял и накарал детето да даде вода и хляб от наличните им на стареца.

– Какво правиш тук, човече? – попитал мъжът.

– Теб чакам!, – отговорил старецът. – Това дете са ти го поверили, за да го възпиташ?

– Да, точно така е, – изненадал се мъжът.

– Тогава получи малко мъдрост: Ако човек иска да посади дърво, той посажда плодно такова. Ако човек иска да подари кон, подарява най-добрият. Ако някой се осмели да възпита дете, той трябва да му върне крилете.

– Как мога да направя това, като сам не зная да летя?

– Опитай! – казал старецът и затворил очи.

Минали години.

Старецът седял на същото място и гледал в небето. Изведнъж видял как едно дете лети, а след него учителят му.

Двамата стигнали до стареца, слезли на земята и се поклонили.

– Аз върнах на детето крилете му, – с гордост казал учителят и с радост погледнал питомеца си.

Старецът погледнал към крилете на учителя и казал:

– Мен повече ме радват твоите криле ….

Бистра смачка салфетката и се прицели с нея в кошчето за боклук. Обърна се към Костадин и очите им се срещнаха. Бистра първа отмести поглед и попита:

– Били ли сте някога женен?

– Не, – спокойно отговори Костадин, като внимателно я наблюдаваше.

– А защо не сте се оженили? – продължи настойчиво Бистра.

– Първо учех,а после не срещнах подходящ човек.

Бистра кръстоса крака и продължи разпита:

– А били ли сте някога влюбен?

Въпросът бе неприятен за Костадин, но той се насили и каза:

– Няколко пъти.

– А наскоро? – очите на Бистра сякаш проникваха в него.

Костадин се почувства някак неуверено:

– Не, – замисли се и продължи, – може би да. Почти може да се каже да.

Бистра вдигна вежди. После тихо и настоятелно добави:

– И защо се колебаете толкова?

– Опитвам се да реша, – отговори Костадин с колкото се може по-спокоен тон.

Той имаше чувството, че разговаря с див елен или друго животно, което внезапно може да се подплаши и да хукне.

Костадин протегна ръка, но не я докосна. Вгледа се надолу по пътеката, след това вдигна поглед към хората, които се разхождаха наоколо. Децата шумяха и караха колела.

Целувката ѝ го изненада. В началото осъзна само, че лицето ѝ се приближи до неговото. Целуна го нежно и неуверено.

Костадин се поизправи, обхвана с двете си ръце главата ѝ и отвърна на целувката ѝ, като внимаваше да не я изплаши. Сърцето му силно блъскаше в гърдите.

След няколко минути те се отдръпнаха един от друг. Бистра се облегна на рамото му и се разплака без звук. Той я притисна до себе си и тя се успокои.

Разделиха се с една по-страстна целувка и всеки си тръгна по своя път.

Тогава я чу да му казва съвсем тихо:

– Извинявай! …..Още не съм готова за това.

Но Костадин беше търпелив и щеше да чака. И когато тя стане готова щеше да ѝ каже:

– Знам, че сърцето ти е разбивано много пъти. Разреши ми да го изцеля и ощастливя…..

Няма такъв противник на вашето израстване в благодатта или враг на християнската ви дейност, който да не е бил включен в числото на победените от Спасителя.

Не трябва да се страхувате от тях. Когато трябва да се справите с тях, те ще побегнат от вас. Бог е обещал да ги предаде в ръката ви.

Само бъдете силни и смели! Не се страхувай и не се смущавай! С вас е Господ!

Вие сте силни, защото сте се присъединили към редовете на Силния. Изисквайте победи!
Когато ви притискат и блокират врагове, вдигнете очите си нагоре!

Бъдете уверени, че участвате в победата, която е спечелил Господ, не само за себе си, а за всички нас.

Вие не трябва да се страхувате от Енаковите синове, нито от укрепените им градове, защото се намирате в легиона на победителите.

Изискайте своята част от победата, спечелена от Спасителя.

Най-после бурята свърши, но преди да излязат хората трябваше да почакат водата да се оттече.

Слънцето се показа и шофьорите опитаха да подкарат колите си.

Мотоциклетът на Виктор не бе много мокър и запали от веднъж. След като измина две преки спря пред един магазин и зачака.

Малко след това се появи млада руса жена, с тъмни джинси и яке. Това бе Маги. Работния ѝ ден беше свършил преди половин час, но тя остана в магазина, изчакайки бурята да отмине.

Когато Маги видя Виктор му махна с ръка и извика:

– Ама, че буря!

Маги се метна зад Виктор и потеглиха. Отидоха към пустинята. През цялото време Маги стискаше очи, скоростта на мотора ѝ се струваше прекалено голяма.

Виктор спря и двамата слязоха. Маги ахна. Цялата пустиня бе покрита с цветя.

– Заради дъжда е, – предположи Виктор.

Незнайно от къде се появиха хиляди насекоми, които се стрелкаха забързано от цвят на цвят и събираха внезапно появилата се паша.

– Навярно семената са били в пясъка и са очаквали само малко влага, – каза Маги.

– Да, така е, – потвърди Виктор. – Те са стояли там дълго и са чакали …

Всички цветя бяха дребни, но с ярки цветове.

– Каква красота, – каза Мага. – Невероятно чудо. Дъждът е дал надежда на чакащите семенца, а те от благодарност раздават радост наоколо ….

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.