Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Панайот бе отправил поглед към бъдещето си, но бе затворил очи и стискаше до болка зъби.

Тялото му бе напрегнато.

– Страхувам се за утрешния ден и това, което той може да крие, – призна пред себе си Панайот.

Чувстваше се сякаш стои на ръба на пропаст, пред тъмна бездна.

Уловен от събитията, включващи него или близките му, той усещаше безпомощност и отчаяние.

Баща му го видя и веднага се досети, как се чувства синът му. Той знаеше за скорошните събития, които го бяха жестоко притиснали. Съчувстваше му и искаше да му помогне.

За това го приближи, докосна го до рамото и каза:

– Независимо какво си преживял. Няма значение умственото, емоционално и духовно състояние …

Панайот погледна баща си, като изваден от сън.

– …Бог може да ти даде видение за бъдещето, което да те изпълни с надежда сега.

Панайот тъжно се усмихна, а баща му продължи:

– Всеки може да гледа напред с надежда, защото имаме благословеното уверение на Небето.

Панайот се обърна с лице към баща си. Прегърна го и заплака.

Малко след това успокоен, изпълнен с надежда, той се усмихна.

Мартин бе увесил нос. Приятелят му Дичо го видя. Приближи до него. Побутна го леко по рамото и попита:

– Мога ли с нещо да ти помогна?

Мартин повдигна очите си към запиталия. В тях се четеше голямо огорчение и мъка.

– Как мислиш, лошо ли е човек да се ядосва? – попита тихо Мартин.

– Не!- твърдо заяви Дичо. – Това е естествена човешка емоция, която действа като предупреждение. Бог го е вградил в нас.

– И за какво ни предупреждава? – полюбопитствува, раздразнено Мартин.

– За проблемите. Като ни подтиква към положителни действия, за решаването им.

– Какви ги приказваш? Гневът си е грях! – възмутено реагира Мартин.

– Не съм съгласен, – тръсна глава Дичо. – Виж Исус, безгрешният и съвършен човек, няколко пъти явно изрази гнева си. Спомни си, когато разгони продавачите в храма.

– Да, но това е съвсем друго …

– Обикновено не нашият гняв ни вкарва в беда….., – опита се да обясни Дичо, но бе прекъснат.

– А кой друг? – попита ядно Мартин.

– Това, което правим с гнева, – загрижено поясни Дичо. – Накъде го насочваме? Колко често съжаляваме за това, че сме го изявили неправилно …

Мартин тъжно се усмихна и махна с ръка.

– Словото не казва: „Не се ядосвай:, а „Бъди бавен да се гневиш“, – продължи Дичо. – Помисли добре. Кой гняв в живота ти е естествен и здравословен, кой е грешен и разрушителен и как най-добре трябва да го изразиш.

Симо отново се бе провинил, но не изпитваше никакво угризение за случилото се.

Баща му го гледаше и тъжно клатеше глава:

– Замислял ли си се за значението на думата „изобличение“? – попита той сина си.

Симо апатично повдигна рамене, а баща му продължи:

– В синонимния речник я сравняват с “разкриване” или “засрамване”.

– Е и? – нетърпеливо попита Симо, очаквайки поредното мъмрене.

– Ти чувствал ли си се някога изобличаван от собствената ти съвест?

– Не, – твърдо отговори Симо.

– Баба ти едно време казваше: „Трябва някой да ти изкара кирливите ризи наяве“.

– Изобличението, действа негативно на човека, – напери се Симо.

– Ще ти представя друга гледна точка, – наблегна бащата, – тази на Соломон. Ако изобличиш някой, той ще те обикне.

– Как мога да обичам този, който ме засрамва? – Симо завъртя пръст, забождайки го в главата си.

– Погледни Бог, – посъветва го баща му. – Когато разкрива грешките ни, не се държи грубо с нас, не ни се присмива, точно обратното.

– Да, да Той казва истината с любов и грижа, – с насмешка прибави Симо.

Бащата въздъхна и продължи:

– Затова и целта на изобличението не е да раздава правосъдие и да лепва етикети, а да покрие слабостите със любов и да подкрепи изпадналия.

Симо махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

Бащата, макар че синът не приемаше думите му, го подкани:

– По – добре поискай от Бог да ти помогне да гледаш на изобличението през Неговите очи, защото “Бог изобличава онзи, когото обича”.

Данчо престъпваше от крак на крак неспокойно.

– Искам да стана шампион, – шепнеше си той.

Чу го баща му и го посъветва:

– Намери си някой, с когото да бъдеш в екип. Само така можеш да успееш.

– Наистина ли? – очите на Данчо искряха радостно.

– Ето ти един пример, – започна баща му. – В Пиренеите живее коза, която е търсена заради козината ѝ, но е трудно уловима.

– Защо? – попита Данчо.

– Защото зрялата коза има другар. Млада коза с добро зрение, добър слух и обоняние, която я следва навсякъде и предупреждава, ако се появи някой, който иска да ѝ навреди.

– Еха, – възкликна Данчо, – чудесно е да си имаш такъв приятел.

– А за носорога знаеш ли? – попита бащата.

– И той ли е имал приятел, който да го предупреждава?

– По-скоро приятели, – засмя се бащата.

– Моля те, татко, разкажи ми, – Данчо го погледна с очакване.

– Носорогът може да тича с голяма скорост, въпреки че има лошо зрение, е много безстрашен особено, когато го атакуват.

– Кажи ми кой му помага, – нетърпеливо подскочи Данчо.

– Добре, слушай тогава. Кожата на носорога е заразена с кърлежи, които са деликатес за малките птички. Те кацат на гърба му и кълват опасните буболечки, но тъй като имат остро зрение, предупреждават носорога при опасност. Така че ако искаш непременно да победиш, трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– А не можем ли сами? – попита Данчо.

Бащата потупа сина си по рамото и отговори:

– Така сме създадени, да работим в екип.