Петър Николаев бе вложил всичките си пари в малък бизнес, който бе на крачка от проваляне.

При него работеше Антоанета или Тони, както всички я наричаха. Тя се грижеше за малък магазин, където изпълняваше всички функции, от отчет на стоките до почистване на магазина.

Тони бе бременна, а в къщи я чакаха двамата ѝ осем месечни близнаци. Бременната жена работеше на две места, за да изхранва семейството си, което едва свързваше двата края.

Нощно време тя доработеше като сервитьорка за няколко часа в един ресторант. Парите, които получаваше от двете места, едва стигаха за оцеляването на семейството ѝ.

Тони скоро щеше да излезе по майчинство. Николаев реши да ѝ помогне, за това я покани, на разговор в кабинета си.

– Много съм доволен от работата ви, – каза Николов, – за това реших да ви помогна. Ще наема още няколко човека в магазина, които да ви помагат, но на вас оставам директния контрол в него. Освен това ви увеличавам тройно заплатата, която сте получавали до сега при мен и ще ви изплащам шест месеца заплата малко преди и след като родите.

– Много ви благодаря, – каза развълнувано Тони.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Това означава много за мен, – разплака се тя. – Да живея знаейки, че ще имам заплата и осен това сега, когато съм в такова положение, ще има помощ в магазина …. Много ви благодаря.

Николов кротко обясни:

– Това не е благотворителност, а грижа за предан и отговорен работник. Такива съвестни работници, като вас, Тони, трябва да се пазят. За това реших да се погрижа за вас и вашето здраве. Вие сте ценен работник за мен.

Това е един прекрасен пример, как предприемач трябва да цени своите служители, така че съвестните и отговорни работници да не се чувстват небрежно изхвърлени от местата си, когато не могат да бъдат на работните си места.

Тя живее в нас. Израства с нас. Макар и невидима, тя се изявява в действията ни. Често среща бездушно безразличие и апатия, но устоява мястото си.

Къде живее тя?

В чисто и добро сърце. Не принадлежи на дадена раса, народ, етнос или религиозна група.

Не търси признание. Не е алчна. Не мисли само за себе си. Виждаме я в изявата на милион ръце и сърца, независимо от това какъв език говори притежателят им.

Тя е търпелива, усмихва се със сълзи на очи. Усъвършенства се.

Смирена, притежаваща нежността на самарянина, упорита в начинанията ся, тя може да изглади всяко озлобление и ярост.

Смела, тиха, тичайки да помогне на всеки, който се нуждае от помощ.

Проявяваща се в герой от приказка или ежедневна история. Кой не я е срещал в живота си, особено в критични моменти?

Именно тя ни прави хора.

Обичам да се радвам. Радостта е изблик на добро настроение и заради нея сатана се пази да не се докосне до нас. В това си състояние струните на душата стават прекалено нажежени и наситени от небесното електричество за пръстите на дявола и той бяга.

Старая се да избягвам духа на униние, както и сатана, но това не винаги ми се отдава. Такова обезсърчение ме среща на пътя по време на служението ми. Гледа ме право в очите и моята бедна душа бледнее от страх.

Тъжното настроение изкривява всичко. То лишава от очарование всичко наоколо. Тъмнина обгръща цялото бъдеще. А това лишава душата от всички стремежи, връзва всичката сила и произвежда умствена парализа.

Доброто настроение превръща всяко служение на Бога в наслаждение. Когато се носим на крилете на радостта, то бързо напредваме по пътя на задълженията си.

На една от спирката се качи двойка майка и дъщеря. И двете бяха много хубави и симпатични. Момичето приличаше на ангелче. То имаше рижи къдрици, сини очи, бе облечено стилно и доста скъпо. Майката напомняше на актриса. Изглежда бе творческа личност, притежаваше ленив поглед, необичайна прическа, едва забележим грим и стилно палто.

Двете влязоха в тролейбуса и се огледаха. Момиченцето бе на около 7 години. На гърба си носеше чанта, вероятно отиваше на училище.

Изведнъж се чу пискливият глас на  момичето:

– Мамо, какво права ли ще пътувам?

Интересно бе да се види погледът на майката и реакцията на седналите в тролейбуса.

Наблизо седеше жена на около 50 години с чанти в ръцете, но тя изобщо нямаше намерение да става и да отстъпва мястото си.

– Не, разбира се, сега навярно ще освободят места, – с намек каза майката.

Но места така и не се освободиха.

– Искам да седна, – каза момичето доста гръмогласно.

Никой не се помръдна. И веднага се разрази злобна реч невероятно излизаща от такова красиво дете, адресирана до майката.

– Никога повече няма да се качвам на тролейбус. Тук всички са невъзпитани и не знаят, че на дете трябва да се отстъпва…. И въобще, нека утре татко пак изпрати шофьора си да ме закара.

Интересното е, че майката вместо да смири дъщеря си, я подкрепи, хвърляйки яростни погледи към седящите в тролейбуса хора.

Най-накрая една жена стана и момичето с кисела физиономия се пльосна на мястото ѝ. Извади смартфона си и започна да си играе.

Не би ли ви шокирало такова поведение на дете и особено на майка му?

В селска църква, свещеникът в началото на богослужението излизал на подиума отварял Библията, където му попадне и четял първото нещо, което се набиело на очите му. След това църквата се молела.

Веднъж в неделя той работел в обора и му оставало много малко време до службата.

Той бързо изтичал до дома си, набързо облякъл дрехите си и се втурнал към църквата.

Само защото вече закъснявал,  той неуспял да изми лицето си, а косата му приличала на птиче гнездо.

Свещеникът се изкачи на подиума, на случаен принцип отново отворил Библията и прочете на глас:

– Не бойте се, аз съм ….