Борислава бе навела глава и задълбочено мислеше. Явно нещо я смущаваше.

– Не разбирам, как е възможно да съществува плутоний в природната среда, – каза Борислава.- Това физически е невъзможно.

– Какво се учудваш? – засмя се Алекс. – Плутоният се среща навсякъде в природата. В случая не мога да си обясня само голямата му концентрация.

Изведнъж Алекс подскочи:

– Мисля, че знам отговора.

Борислава го погледна недоверчиво.

– Чувала ли си за Окло в Габон? – попита Алекс.

Борислава поклати глава.

– В началото на 70-те френска експедиция открила несъответстващи пропорции изотопи в няколко уранови залежи. Разликата била малка, но благодарение на нея разбрали, че нещо е станало с урана, – започна въодушевено обясненията си Алекс.  – Първоначално помислили, че пробата е замърсена, но това било невъзможно. Единственото логично заключение било, че природното ураново находище е достигнало критична точка.

– И се е достигнало до верижна реакция, – каза бързо Борислава. – Май някъде четох за това.

– Да, – съгласи се Алекс. – Природен ядрен реактор, който действал като атомна централа. В него имало всички необходими елементи. Гориво под формата на концентриран уран-235. Имало е и вода, която е действала като регулатор, за това верижната реакция не е достигнала до експлозия. Освен това в скалата не е имало неутронни абсорбенти, които да предотвратят достигането до критичната точка.

Борислава бе зяпнала с уста и внимателно слушаше. Тя умееше да се концентрира и да извлича максимум знания от чутото.

– Водата, която е достигнала до урановите залежи, – продължи обясненията си Алекс, – е била с висока концентрация на калций, който е играел ролята на контролните пръти в атомната електроцентрала. Освен това водата е охлаждала реактора достатъчно, за да се поддържа верижна реакция.

– И колко е продължила тази верижна реакция? – попита Борислава.

– Много, – усмихна се Алекс, – повече отколкото можеш да си представиш.

– И ти мислиш, че тази руда е друг ядрен реактор, подобен на този открит в Окло? – попита Борислава.

– Има разлика, – каза Алекс. – Тази руда е достигнала критичната си точка съвсем скоро. В противен случай плутония би се разпаднал. Предполагам, че  рудата е на прекалено много години, което според геологическите представи е едва вчера.

Борислава го изгледа смаяно.

– Възможно ли е има и други природни реактори, да кажем по-млади? – попита Борислава.

– Съмнявам се, – махна с ръка Алекс. – Ако има такива изобщо, те са дълбоко в земната кора.

Веднъж Хенри Форд казал за своята продукция:

– Вие можете да изберете всеки цвят за колата си, при условие, че този цвят е черен.

Защо всички автомобили на Форд се произвеждали с този цвят?

Време е да понапрегнете малко мозъка си.

Ако знаете нещо за боите и начина на производство, прилаган при автомобилите на Форд, лесно ще отговорите на въпроса.

Ако това много ви затруднява, ето ви и отговора:

Работата е там, че само японският лак, който има черен цвят, успява напълно да изсъхне, докато колата се движи по конвейера.

Ема бързо събираше багажа си в един голям куфар и постоянно поглеждаше часовника си. Предстоеше ѝ едно вълнуващо пътешествие, за което тя нямаше търпение.

В стаята влезе майка ѝ. Тя не знаеше с какво може да помогне на дъщеря си, за това стоеше мълчаливо край нея. Сърцето ѝ бе свито. Ема щеше да отсъства няколко месеца.

– Ще ми кажеш ли от кога знаеш, че Марин ми е брат? – Ема се обърна внезапно към майка си.

Какво можеше да ѝ каже тя? Въпроса беше доста болезнен за нея.

– Живееш дълго с един човек и смяташ, че го познаваш, както познаваш себе си, – заговори с болка Милка. – И изведнъж откриваш, че си прекарала живота си с мъж, който ти е толкова  далечен и странен за теб, сякаш никога не си говорила с него.

– Това не е отговор, – настойчиво я погледна Ема. – Искам да знам откога си разбрала всичко за Марин?

– Още от самото начало, – отговори с мъка майка ѝ. – Веднага след като пристигнахме в имението, той ми изневери с Гергана. Беше плах и несигурен, но една сутрин след закуска го видях да разговаря с нея. Смееше се и от време на време я галеше по косата. Не обърнах внимание на това, но скоро тя забременя и роди Марин.

Ема извади една дебела жилетка от скрина и се чудеше, дали да я прибави към претъпкания вече куфар.

– Щом си разбрала от самото начало, – попита Ема, – защо не го напусна?

– Аз го обичам, – отговори Милка без колебание – и още го обичам. Той ме е мамил и лъгал не веднъж, унижавал ме е десетки пъти, но дори и сега, след толкова години не мога да престана да го обичам. Винаги съм искала да бъда до него. Още от началото знаех, че е добър изобретател и исках да преживея с него успехите му.

Ема поклати невярващо глава.

– До сега съм си мислила, че сте съвършената двойка. Чувала съм го как говори пред хората за теб. Не веднъж е казвал, че без теб не би постигнал това, което е днес. Тогава и аз мечтаех за мъж, за който можех да допринеса толкова много …..

Милка погледна дъщеря си, усмихна се  и каза:

– В нашия брак имаше  и много хубави неща. Може би бяхме съвършената двойка, доколко това е било възможно. Баща ти беше силен човек и не би понесъл някой да мрънка и хленчи край него, за това през цялото време мълчах. Двадесет и пет години пренебрегвах раните, които ми нанасяше, ……. това не беше единствената му връзка, – Милка стискаше зъби пред дъщеря си, за да не се разплаче.

Ема седна на леглото и хвана ръката на майка си.

– Трябваше да ми разкажеш за това много по-рано, – въздъхна Ема. – Сега нещата щяха да бъдат съвсем други.

Ема погали майка си по косата неуверено, но с много любов и я попита:

– Какво ще правиш сега, мамо?

– Нищо, – каза Милка и с благодарност опря глава в рамото на дъщеря си. – Баща ти каза, че ще остане в столицата, както знаеш неговата работа много се разрастна там. Аз ще остана тук в имението. Никой няма да разбере, че сме разделени, поне няма да показвам, че това се е случило между нас.

– На твое място не бих приела така безропотно нещата, – войнствено надигна глава Ема.

– Какво друго ми остава? – въздъхна Милка. – Докато братята ти и сестрите ти пораснат, живота ще е поносим, но когато и те излетят от домашното огнище, ще се чувствам ужасно самотна.

Ема разбираше, че нещата са отишли твърде далече и не можеше да ги промени, но си обеща, че често ще навестява майка си и ще ѝ помага с каквото може.

 

В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Преди много години викингите се славели със своята смелост. Те достигнали до бреговете на съвременна Италия.

Местните жители не оказали на варварите особено съпротивление. Там царял прекрасен топъл климат.

Но въпреки всичко, викингите се качили на корабите си и се върнали по домовете си. Те се изплашили от странно заболяване по кожата, за което нямали лекарство.

Каква е била тази болест?

Време е да напрегнете мозъка си. Помислете добре как са изглеждали викингите, къде са живеели и какво е можело да им причини слънцето.

За по-нетърпеливите ето отговора:

Според легендата, при своето първо пътешествие в южната част на Европа, викингите са се изплашили от силното изгаряне на кожата им, причинено от интензивните слънчеви лъчи.