Не е радостно да представяме пред човеците разпнатия Христос. По този начин ние им заявяваме:

– Вие сте грешни и окаляни. Трябва да се покаете и да приемете Христовата жертва за себе си.

Това оскърбява празната човешка гордост.

И въпреки всичко Кръстът си остава небесния отговор за най-дълбоката човешка нужда – спасението на човешката душа.

Как сме ние? Има ли нещо, което да закрива или замъглява Христос в живота ни? Стои ли нещо между Него и нас?

Нека разпнатия Христос, Който изобличава, но прощава и спасява, да бъде всичко за нас.

Нека всички земни блага преценяваме през призмата на Христос.

Днес беше много важен ден, особено за Зоя. Тя бе решила за първи път да изпробва уменията си в правене сладкиш.

Смеси всички съставки. Изсипа сместа във тавата за печене и я сложи в печката.

След 40 минути от там се носеше много приятен аромат. Зоя взе нетърпеливо да наднича през стъклото на фурната.

Тя видя, че сладкиша се е надигнал добре и си каза:

– Прекрасен е. Сигурно е много вкусен. Какъв аромат има само. Сигурно вече е готов.

Зоя отвори фурната и извади тавата със сладкиша.

Майка ѝ тъкмо влизаше в стаята, когато Зоя я повика:

– Мамо, виж каква прелест съм изпекла. Ела да я опиташ.

Майката се усмихна на дъщеря си, взе вилицата и се насочи към печеното. Но……

– Зоя, сладкиша ти вътре е суров. Трябва да се пече още във фурната.

– Винаги избързвам, – сведе глава натъжена Зоя. – Като я погледнах, видя ми се готова.

– Всички сме нетърпеливи, – засмя се майка ѝ, – особено, когато очакваме отговор на молитвите си. Искаме бързи отговори, без да разбираме, че светкавичните отговори, могат да влошат понякога нещата.

Зоя въздъхна и погледна майка си.

– Мамо, какво да правя, за да не избързвам?

– Трябва често да си напомняме, че Бог действа на точното време. Нужно е просто да му се доверим. Той иска само най-доброто в живота ни и ни го е показвал не веднъж.

– Аз съм нетърпелива, – призна Зоя. – Но Бог не се ръководи от моите представи за време, за това пък Неговите планове за живота ми са съвършени.

Девети век, през него бяха основани няколко славянски държави. В тях се зароди потребност да определят религията и вярата си.

Моравския княз Ростислав изпрати писмо до цар Михаил:

„Хората ни се отказаха от езичеството и сега спазват християнския закон, но нямаме учители, които да ни разкажат за истинската християнска вяра на родния ни език. Така че изпрати при нас учител, който да ни предаде целия добър закон от вас из цялата страна. При нас идват християнски учители, но те са италианци, гърци и немци и ни учат различно. А ние славяните сме прости хора и няма, кой да ни изложи ясно истината и разбрано да ни научи“.

След като получи писмото царя събра съвета и повика Константин да чуе за тази нужда. А по-късно му каза:

– Чуй, Философе, зная че ни си много здрав, но друг не може да свърши тази работа по-добре от теб. Ще ти дам много подаръци, вземи брат си Методий и идете при солунците, те говорят чисто славянски.

В отговор Константин каза:

– Аз съм слаб телом и съм болен, но ще се радвам да отида там, ако моравските славяни имат букви и книги на своя език.

Царят каза:

– Баща ми и дядо ми и много други са искали това, те са ги търсели, но не са ги намерили. Как мога аз да ги намеря.

Философът отговори:

– Кой може да пише по водата и да си навлече еретическо име?

– Ако ти измислиш славянските букви, може би Бог ще ти даде това,  молейки Го с вяра отхвърляйки всеки натиск.

Константин се съгласи да отиде. Преди да тръгне той се уедини с брат си Методий и други съмишленици в молитва.

Бог чу молитвите им и даде буквите на Константин и той започна да превежда Евангелието:

„В началото беше Словото и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“.

Царят се зарадва и прослави Бога.

А Константин и Методий се отправиха към Моравия с новопреведените книги. Царят изпрати с тях дарове и следното писмо до Ростислав.

„Бог ни посети и ни мотивира за по-добро усъвършенстване. Той ни даде писмо на вашия език и сега ще Го славите на своя си език. Изпращам ти мъж честен и благонравен, книжник и философ. Постарай се с негова помощ да се утвърди делото, което е изискано от Бога и не отхвърляйте спасението. И издигнете други, които да работят в правилния път, за да привлекат всички християнски души, които искат да вярват в Христос, нашия Бог, от сега и до свършека на света“.

Това бе началото на един велик подвиг за двамата братя Константин и Методий, които станаха първоучители на славяните. Величието на това дело не бе толкова в изобретяването на буквите, колкото в превода на свещените книги и воденето на богослуженията на роден език.

Днес денят бе много емоционален. Недко Иванов посети няколко приятели в болницата.

Той видя едно семейство обляно в сълзи, което очакваше наближаващата смърт на техен близък и се подготвяше за тежката загуба.

Един радостен младеж едва не го събори на входа. Той беше сияещ и възторжено викаше:

– Изследванията ми са добри. Утре се прибирам в къщи. По-добри новини от тези не съм чувал до сега.

Щастливецът прегърна Недко и го завъртя.

Иванов седна в градината пред болницата и се загледа в небето. Облаците се бяха разделили. От едната страна бяха пухкави и бели, а от другата тъмни и мрачни, предвещаващи наближаващата буря.

– И двата вида облаци са съставени от едни и същи капки вода, – каза си Недко, – само че едните съдържат повече капки от другите.

„Радостта и мъката вървят заедно в живота. Но понякога идва по-голямо благословение след буря – мислите на Иванов се рееха като облаците по небето“.

Недко се изправи и тръгна към главната улица. А през това време той продължи да разсъждава на глас:

– В живота с Христос всичко, което ни се случва ни дава възможност да почувстваме Неговата любов. През по-тежките изпитания по-осезаемо чувстваме Божията благост.

Вятърът силно разклати клоните. Онези черни и мрачни облаци, май бяха приближили вече.

– Понякога и да не усещам Божието присъствие, – развълнувано крачеше Недко по тротоара, – аз пак получавам отговорите, които търся.

Едри капки дъжд вече безмилостно удряха минувачите.

– Колкото и големи бури да ни връхлитат, – засмя се Недко, – те могат да ни донеса и откровение по някои въпроси.

Лев Толстой в своя разказ „Ескимоси“ описва живота на този народ. Забелязал. че мъжете и жените имали абсолютно еднакви дрехи.

Единствената разлика била, че обувките в горния край били по-широки.

С какво е свързано това?

Защо са им на ескимосите по-широки горни краища?

Ако познавахте живота на този народ, веднага щяхте да се сетите.

Ако сте достатъчно любознателни, ще потърсите да прочетете.

За по- нетърпеливите следва…..

Отговор: В хят илесон атацед ис