Сега вече не бе толкова горещо. Пенсионерите се събираха и споделяха опит или научено отнякъде.

Бай Димитър бе пръв в изказванията и днес не закъсня:

– В дигиталната ера информацията ни се предоставя по-бързо от всякога.

Сашо го подкрепи, той имаше малък лаптоп у дома си:

– Можеш да провериш в Google всичко, което искаш и да четеш по тази тема седмици наред. С щракването на мишката или докосването на пръста си можеш да научиш всичко, което трябва да знаеш за дадено нещо.

Кирил се подсмихна под мустак:

– С изобилието от информация идва и дезинформацията. Вече не можем да кажем кое е истина и кое не.

– Границата между фактите и мненията е размита от журналистите, които не търсят истината като теб и мен, – отбеляза Михаил.

– За какво им е истината? – подхвана отново Кирил. – Те търсят рейтинг.

– Да си призная, рядко включвам новините, – сподели Манол.

– Теб те е страх, – сбърчи нос Камен. – Нима не искаш да бъдеш информиран за това, от което те е шубе?

– Ние четем и слушаме и приемаме това, което е написано или казано за истина, без да се замисляме, че източниците също може да са дезинформирани, – доуточни позицията си Манол.

Дядо Петър се изкашля и тържествено произнесе:

– Единствената ИСТИНА, която знаем е, че Исус Христос умря за нашите грехове.

Около него се чу ропот, но той не му обърна внимание и продължи с дрезгавия си глас:

– Тя е проверена, цитирана и проследена до източника. Бог ще бъде там от началото до финала. Той е Авторът и Редакторът. Неговата дума е окончателна. Няма от какво да правим сензации. Бог вече е разкрил истината.

– Е, какво да престанем да четем и слушаме новините ли? – попита бай Димитър. – Или вече да не се доверяваме на хората около нас?

Дядо Петър подскочи и започна по-твърдо и наставнически:

– Това, което ти казвам е, че няма значение какво е написано или съобщено, Бог вече го знае. Божите планове за вас и мен не се променят заради действията на хората. Те са непоклатими и не зависят от това, което се случва около нас.

– Дядо Петре, стига с твоя Бог, – махна с ръка Сашо.

Но старецът набрал инерция, продължи настървено:

– Във времена на несигурност Бог дава увереност в изхода от всяка ситуация. Въпреки, че нашите планове могат да се провалят и променят, планът, който Господ е подготвил за нас, ще бъде изпълнен.

След тези думи седянката се разтури. Едни гледаха гневно дядо Петър, а други само го потупваха леко по гърба.

Жегата бе непоносима. От вън лъхаше горещ въздух.

Павлин и Стоян се бяха скрили под сянката на едно голямо дърво.

– Глупаците винаги говорят глупости, – заяви Павлин.

– А мъдрият преживява всичко със сърцето, – добави Стоян. – Так то става по-проницателно.

– Нали помниш баба Марга? – и Павлин описа с ръце дребната и слаба фигура на жената.

– Да, – потвърди Стоян, – мила и спокойна старица. Тя живееше само в нашето село. Никъде не ходеше.

– Но в замяна на това, – плесна с ръце Павлин, – тя познаваше света през призмата на селото и неговото ежедневие.

– Познаваше го доста задълбочено, а чрез него отсъждаше за света, – усмихна се Стоян.

– Тя обичаше хората, но не се доверяваше на човешката им природа, – поклати глава Павлин.

– Баба Марга бе мъдра жена, – отбеляза Стоян. – Нейната мъдрост идваше от придобития ѝ опит.

– Можеш да имаш опит, но трябва да знаеш как да се учиш от него, – повдигна рамене Павлин.

– Като се е учила от него, тя бе развила проницателност в сърцето си.

И двамата бяха убедени, че човек, който се учи от опита си, придобива проницателно сърце.

Тодор бе навел глава и намотаваше парче конец около палеца си. Той не бе сам. С него бе приятелят му Теодор.

Внезапно Тодор вдигна глава и попита :

– Какво е смелост? Отсъствие на страх?

– По-скоро ангажимент да го преодолеем, – повдигна рамене Теодор. – Смелостта не означава, че не се страхуваш. Ти водиш борба и се изправяш срещу страха.

– Само като си помисля какво ме тревожи, – поклати глава Тодор, – веднага съм готов да побягна.

– Смелостта се изисква и трябва да бъде постоянна, – отсече Теодор.

– Поставяш страшни стандарти, – сбърчи нос Тодор. – Въз основа на опита ми, мога ли да очаквам нещо, което е непостижимо?

– Дай на човек цел, която го плаши и ако е лидер ще знае как да преодолее страха, – плесна с ръце Теодор.

– Ами ако се провали? – Тодор погледна скептично приятеля си.

– Какво мислиш за иновациите? – попита Тодор.

– Те изискват поемането на по-големи рискове и трябва да се награждават, – отговори Теодор.

– Да, но не всеки риск е добър.

– Човек трябва да бъде дисциплиниран. Агресивно може да се преследва само това, което има смисъл.

– Представи си, – махна с ръка Тодор, – ти даваш важна задача на някой друг и същевременно го контролираш…..

– Това е проява на страх, – прекъсна го бързо Теодор. – Ако си достатъчно смел, ще му дадеш той да води.

– Може да обърка нещата, – възпротиви се Тодор.

– Този твой страх, ще го подтисне и обезкуражи, – натърти Теодор.

Страхът си е страх, но той не е от Бога. Когато сме с Господа сме готови да извършим и невъзможното, защото Той е с нас.

Момчил сумтеше и мърмореше недоволно:

– Вече на нищо не вярвам.

– Чакай, поспри! – скастри го Недю. – Когато сядаш на стол, ти вярваш, че той ще те издържи. Сядаш в колата си, завърташ ключа и вярваш, че ще запали. Отиваш в магазина и вярваш, че все още има стока по рафтовете…… Уверени сме, че тези неща продължават да съществуват поради опита, който сме придобили.

– Ами ако стола се счупи, – присви очи Момчил, – колата не запали и продуктите в магазина внезапно изчезнат? Тогава надеждата и очакванията ни умират заедно с вярата и сигурността в тези неща.

– Вярата ни може да бъде стабилна и сигурна, защото Божият характер остава твърд, непоклатим и неизменен. Той е същият вчера, днес, ще бъде същият и утре. Когато възлагаме надеждата си на Него, вярата ни също ще остане, сигурна в Неговата неизменна истина и обещания.

Момчил само вдигна рамене и завъртя глава.

Недю не искаше да спре до тук, той продължи още по-силно да наковава:

– Надеждата в Бога е опора на нашата вяра. Системата ни от убеждения регулират нашите емоции.

– Такааа, – въздъхна дълбоко Момчил, – ако искаме да сме емоционално стабилни и сигурни, какво правим?

– Тогава вярата ни трябва да е в Някой, Който също е стабилен и сигурен…..

– Обикновено аз търся сигурност в себе си, – прекъсна го Момчил.

– Усилията ни да се справим с живота сами, ни дава илюзията за контрол, но тя е фалшива и в крайна сметка ще се провалим, – настоя на своето Недю.

– Моята надежда вече е угаснала, – категорично заяви Момчил.

– Защото си я вложил в погрешните неща или в неправилните хора….

– Е, и? – попита иронично Момчил.

– Надеждата не води към разочарование, – плесна с ръце Недю. – За това трябва да уповаваме и да се доверяваме на неизменния характер на Бога, а не на себе си или на определени резултати.

Момчил се усмихна предизвикателно, а Недю още повече настъпи педала на газта:

– Единствено надеждата в Бога, ще ни помогне да продължим напред, когато животът ни се разпадне. Само Той е верен и заслужава доверие. Надеждата в Него никога няма да ни разочарова.

Момчил нехайно махна с ръка, а Недю го предизвика:

– Ще възложиш ли надеждата си на неизменния характер на Бога или ще се опираш на собствените си сили и очаквания?

– Бла, бла …. Бог, – изсмя се Момчил. – Нали Той знае какво желая и искам, защо не го направи?

– Защото не си се обърнал към Него за помощ.

Мая се размечта:

– О, как искам да се върна в детството!

– Аз пък не искам. Желая да видя близките си, които са напуснали този свят, но не и да се връщам в детството, – твърдо заяви Тони.

– Защо? – ококори очи Мая.

– Няма да имам пари, паспорт, апартамент, кола и шофьорска книжка. Не мога да се кача във влака или самолета без възрастни, – сбърчи нос Тони.

Мая само въздъхна, а Тони продължи още по-настървено:

– Изобщо няма да имам нищо свое. Освен играчки, които не мога да си купя сам. Те ще ми купуват дрехите и обувките, но възрастните ще ги избират. …. Няма да ям каквото искам. Ще ставам и ще лягам, когато родителите ми решат. Няма да мога да отида никъде без разрешение ….. Напълно съм зависим от тях.

– Но тогава ние сме малки и слаби, – възрази Мая. – Не можем да се защитим сами.

– Като роби сме, – усмихна се презрително Тони.

– Но детето е слабо ранимо. То няма опит, – изрази спонтанно несъгласието си Мая. – Безгрижното детство е, защото си напълно зависим от другите, но в замяна на това нямаш грижи.. … Няма свобода, но няма и грижи.

– Нищо не можеше да ме утеши, когато бях дете, щом усещах, че съм ограничен – сподели Тони.

– Дори сладолед, шоколад или някакво забавление? – попита Мая.

– Нима не разбираш? Ти си напълно зависима! – Тони размаха нервно ръце.

– Я погледни старите хора, – каза Мая. – Те са напълно безпомощни като децата.

– Те са си изгубили ума. Нямат сили. Уморени са от безбройните грижи и свободата, които са имали, – повдигна рамене Тони.

Мая се намръщи:

– Свободата трябва да се цени, въпреки че винаги е свързана с много тревоги.

– Не искам да се връщам в детството, – протестираше Тони. – Искам да удължа отговорната зрялост възможно най-дълго. Да си дете е много трудно. Просто го забрави ….

– Да си старо дете е непоносимо тежко, – отбеляза Мая. – И затова трябва да бъдем максимално мили към децата и възрастните…

Край тях мина възрастна двойка. Двамата старци се подкрепяха взаимно.

Тони наведе глава, а Мая им се възхищаваше.