Въпреки прогнозите за времето, дъждът избяга надалеч и ако не беше лекия ветрец, жегата щеше да се усеща осезателно.

Слави и Добри седяха на сянка под стария орех и разискваха много интересна тема. Младите умове търсеха истината и не се оставяха някой да ги подведе лесно.

– За да се променим, – разсъждаваше на глас Слави, – трябва да познаваме Божията истина и да имаме добри възможности за избор, но също трябва да се промени и начина ни на мислене.

– Битката с греха започва в ума ни, а не в поведението ни, – добави Добри.

– Начинът, по който мислим, определя начина, по който се чувстваме, а начина, по който се чувстваме, определя начина, по който действаме,  – констатира Слави.

– Ако искаш да промениш начина, по който действаш, – съгласи се Добри, – ще трябва да промениш начина си на мислене.

– Освен това, ако искате да промениш начина, по който се чувстваш, трябва да започнеш с промяната на начина, по който мислиш., – отбеляза Слави.

– Например, – махна въодушевено с ръка Добри, – мога да кажа: „Аз трябва да обичаме децата си повече“, но това няма да проработи. Или някой може да каже: „Имам нужда да обичам моя съпруг повече“, но и това няма да проработи.

– Ние не можете да се борим с чувствата си, – разсъждаваше Слави над представените примери от приятеля си. – Трябва да променим начина, по който мислим за децата си, за съпруга си, за жена си, а това ще промени начина, по който ще се чувстваме, а след това ще промени и начина, по който действаме.

– Нужно е да имаме духовно обновление на нашите мисли и нагласи, – обобщи Добри.

– Битката с греха е битката за справяне с тези недостатъци в живота ни, които не харесваме – тя започва в ума си,  – не остана с разсъжденията си по-назад Слави.

– Ако искаме да променим нещо в поведението си, или нещо в емоциите си, трябва да започнем с нашите мисли и отношението си към хората, – отбеляза Добри.

– Обновяването на ума е свързано с думата „покаяние.“ А знаем, че покаянието за много хора означава нещо лошо, нещо, което човек не искам да направя, защото смята, че това ще му причини болка, – засмя се Слави.

– Но тук става въпрос за промяна на ума, – каза Добри, – т.е. да се научим да мислим по различен начин.

– Всъщност ние се обръщаме от никаква надежда към нова надежда, от чувство на неудовлетвореност към свобода, от тъмнината към светлината, от омразата към любовта, – забеляза Слави.

– Променя се и начинът, по който мислим за Бог,  – отчете Добри. – Аз имам много недостатъци, но съм искрено обичан от Него.

– Да променим начина, по който мислим за света, за икономиката, за своето минало, настояще и бъдеще, в това се заключава въпросът, – извика възторжено Слави.

Първите капки дъжд прогониха младежите изпод закрилата на стария орех и те бързо се вмъкнаха в близката беседка, където щяха поне временно да бъдат на сухо.

Баба Тота срещна един от съселяните си – Гочо и му каза заговорнически:

– На съседът ти Досьо не му е чиста работата, може да ви обере някой ден. Например, може да ви открадне брадвата.

На баба Тота не може да не се вярва. Тя знае всичко, което се е случило в селото или ще стане и то до най-големи подробности.

Когато Гочо се прибра в къщи, веднага потърси брадвата, но не я намери. Цялата плевня преобърна, но никъде не намери брадвата.

Той излезе на улицата притеснен.

– Човек без брадва е като без ръце, – недоволно замърмори Гочо. – Каквото и да вземеш да поправяш в двора, все брадва ти е необходима. Какво ще правя сега без нея.

Гледа Гочо съседът му Досьо идва насреща, но не просто идва, а върви като човек откраднал брадва. И се оглежда, кривейки очи, дори се усмихва хитро, като човек присвоил чужда брадва. Даже и поздрава му бе подозрителен, в него се усещаше притворството на крадец отмъкнал брадва.

– Колко е нечестен съседът ми, – реши в себе си мъжът. – Да посегне на брадвата ми, как не го е срам.

Гочо се озлоби спрямо комшията си и се върна в дома си, изпълнен с омраза към Досьо.

Прекрачи прага на дома си и гледа, под навеса лежи „откраднатата“ брадвата.

– Това е моята брадва, – каза Гочо. – Навярно някой от синовете я е ползвал и не я е поставил на мястото.

Зарадва се Гочо и доволен излезе навън.

Видя съседа си, но сега човекът съвсем не му изглеждаше като такъв, който е откраднал брадвата му. Той гледаше, присвиваше очи и се усмихваше, но вече не като грабител на брадви.

– Колко честен е съседът ми, – възкликна радостно Гочо.

Стояха пред измъченото, обезобразено Тяло разпнато на кръста, леко привели глави.

– Защо се е случило така с Проповедника  на любовта и прощението, съчувствието и милостта Този, Който бе дошъл да ни примири с Бога? – попита Ботьо.

– Не сте ли се замисляли някога, че отговорността за Неговите страдания и смърт лежат на нас? – попита Спас.

– Христос е учил хората да бъдат състрадателни и самоотвержени, – отбеляза Мони. – Той сам изпълни това учение като се представи като жертва на любовта.

– С какво бяха предизвикани смъртоносната омраза и завист, които Го доведоха до тази смърт? – недоумяваше Виктор.

– Как може любовта и грижовността да предизвикат ненавист вместо благодарност? – изрази възмущението си Тереза.

– Това е типична история, която се повтаря от Адам до наши дни, – поклати глава Зорка. – Никой не иска да поеме отговорността за деянието си. Всеки обвинява другите.

– Всеки си има оправдание, – съгласи се Спас, – а всички ние заедно разпнахме Христос.

– Всички участници в разпятието са обединени от греха, – каза Мони. – Това не е обществен грях. Грехът винаги е бил личен. Вината и отговорността са винаги лични.

– Ние, далечните потомци се чувстваме като съучастници в това разпятие, не защото сме били там, а защото сме грешници, – каза Тереза.

– Евангелието ни напомня пред този кръст, че всеки от нас има право на избор, но трябва много да внимава в него, защото той застава пред съда на своята съвест, – заключи Спас.

Детският лагер се намираше на едно обширно място в гората, където бяха поставени десетина бунгала. В него бяха настанени деца на възраст от шест до осем години.

Заниманията се провеждаха в гората, където децата се запознаваха, с горските плодове, билките, растенията и диворастящите гъби.

Сред децата бе и Надя, нежно русокосо момиче. То бе осиновено, но не страдаше много от това. Сегашните ѝ родители много я обичаха, а това се бе отразило и на момичето.

То бе винаги усмихнато, отзивчиво, готово да помогне на всеки.

Една вечер край лагерния огън децата разказваха за себе си. Тогава Надя каза:

– Аз се казвам Надя Иванова. Моите родители са ме осиновили, когато съм била още бебе. Те са много добри хора ….

Колкото и странно да е децата понякога са много жестоки към тези, които са по-различни от тях.

Реакцията на момчетата и момичетата край огъня не закъсня.

– Копеле!

– Изоставили я … ха ха ха, – сочеше я с пръст едно пълно момче и се заливаше от смях.

– Кой знае какви са били истинските ѝ родители! – подхвърли тъмнокосо момиче.

– Навярно наркомани, алкохолици или малолетни. Иначе за какво ще  зарязват така?

– А може да е от многото деца в някое семейство, в което жената всяка година ражда и няма с какво да ги хранят……

Сипеха се реплики, от които капеше жлъч и омраза.

Все едно всяко от децата казваше:

„Твоето място не е между нас. Ти си била изхвърлена, като ненужна вещ. Какво от това, че други са се смилили над теб и са те отгледали?“

Преди една от ръководителките в лагера да се намеси, се случи нещо много интересно и поучително.

Малката Надя свъси вежди, огледа обиждащите я деца и каза достатъчно силно и ясно:

– Моите родители са ме избрали, а вашите навярно страдат, че им са се паднали такива коравосърдечни и груби деца като вас.

Всички около огъня се смълчаха.

До края на лагера никой повече не посмя да каже лоша дума на Надя, нито по някакъв начин да я обиди или нагруби.

Има случаи, когато субекти се борят с тираничните царе. Но може би няма друг такъв пример за национална борба срещу музикалната тирания, за който ще ви разкажа днес.

Скъпите опери на Вагнер източвали вече бедния бюджет на Бавария. Омразата на населението към музикалния „тиранин“ била наистина неограничена: атеист, неоспорим революционер, освен това непознат прусак, той „наложил“ населението с повишени данъци.

Воюващи партии, чиновници и консерватори, безброй лични врагове на композитора, професори от консерваторията и оперни артисти, които заобикаляли Вагнер, всички се обединили в една свята борба.

В крайна сметка крал Лудвиг се предал и и за да докаже „че доверието и любовта на любимия му народ стои в очите му на първо място“, наредил:

– Вагнер да напусне Бавария в най-кратък срок.

– Сбогом, ваше величество – каза композиторът, напускайки нелюбезната държава. – Зная, че за мен ще тъгува цялата страна. В Бавария повече няма да има Вагнер, който за всичко е виновен!