Веднъж при един старец се отбил беден пътник, който го попитал:

– Защо, когато отивам в някой беден дом, там ме обичат, хранят ме, грижат се за мен и ми дават подслон, а когато минавам край богата къща всички извръщат поглед от мен и се стараят да не ме забелязват? Защо така всичко е устроено, едни да отделят от нямането си, за да го споделят със най-изпадналите, а други от изобилието си не дават и малка част?

Замислил се старецът. След това отговорил:

– Иди до прозореца и кажи какво виждаш?

– Виждам небето, как дърветата шумолят, а децата играят, – отговорил пътникът.

– Добре, – казал старецът, – а сега иди до огледалото и погледни. Какво виждаш сега?

– Себе си, – отговорил смутено пътникът.

– Ето ти получи своя отговор, – въздъхна старецът. – В края на краищата там и там е стъклото, но добави малко сребро и вече виждаш само себе си.

Когато ядете много бързо, не давате възможност на организма ви да разбере, че се е наситил и не се нуждае от повече храна.

За да се изпрати сигнал вашият храносмилателен тракт към мозъка, е необходимо време.

Ако вие „нахвърляте“ в себе си храна със състезателно темпо, може да получите само киселини и газове.

Освен това организмът  ви ще изисква повече храна, отколкото е необходимо, а това рано или късно сами ще разберете, като се погледнете в огледалото.

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Часовникът звани. Симо вече трети път го удряше, докато той нацяло замлъкна.

– Само още пет минути и ще стана, – каза си решително Симо и се отпусна.

Но петте минути станаха половин час.

Нещо тревожно се промъкна в съзнанието му, той опита да стане, но краката му отказаха. Кратко боричкане с одеялото и чаршафите и Симо успя да ги отхвърли от себе си. С топлите си още крака стъпи в студения свят и целия настръхна.

Свлече се на единият край на леглото и очите му отново се затвориха. Помъчи се да повдигне клепачите си, за да нахлуе в тях светлината, но те се противопоставиха. С помощта на ръцете си можа да получи желания ефект.

Отвори очи и се насочи към банята. Погледна се в огледалото.

Косата бе разбъркана, очите бяха присвити като на азиатец, а в краищата им се таяха парчета от съня. Устните му бяха пресъхнали…. Общо взето лицето му бе такова, че всяко куче би се уплашило от него.

– Дайте ми един час, – казва си Симо – и ще изглеждам малко по-интелигентно. Малко парфюм, одеколон…… и готово.

– И кого ще заблудиш?

– Какво? – стресна се Симо. – Кой си ти?

– Никакъв финес нямаш. Къде е изгладената риза с вратовръзка? А стилни обувки? Разните ти финтифлюшки, къде са? Това си ти в 6:30 сутринта. Кой ще те хареса такъв, а да се влюби …. да не говорим, няма смисъл.

– Аз го обичам, – каза тих и нежен глас. – За Мен няма значение неговото обществено положение. Обичам го не заради начина му на обличане, нито за постиженията му в живота, … а него самия.

– И ти смяташ, че от него ще излезе нещо? – първият глас стана груб и саркастичен. – Погледни го само.

– На мен не са ми нужни най-добрите и първите, защото Аз ще ги направя такива.

– С такъв не бих си губил времето, – с леден тон се отзова първият глас.

– О, ти не знаеш какво съкровище е?! Ела, когато завърша работата си и ще разбереш какъв шедьовър съм изваял от него.

Гласовете млъкнаха, а Симо седеше насред стаята слисан.

Започна бързо да се облича, сякаш искаше да скрие несъвършенствата си. Погледна часовника и хукна да догони времето, което безвъзвратно бе отлетяло.

А душата му пееше:
– Аз ще стана шедьовър в Неговите ръце, – изведнъж се сепна, – Прости ми, Господи, пак се успах. Помогни ми навреме да стигна….

– Ха-ха-ха, от този … шедьовър…ха-ха-ха….

– Ти си слят, – каза тихият глас. – Той за мен е съвършен, Синът Ми плати цената за него.

Димитър седеше  децата край печката и се грееше. Те с  нетърпение очакваха да им разкаже нещо. Много харесваха разказите му.

Димитър ги изгледа внимателно, усмихна се закачливо и започна разказа си:

– Във Флоренция имало един човек, който бил свещени, брат на Савонарола. Той карал всички да смятат, че красотата е грях.

– Как така, – обади е Мартин, – не може красотата да е грях.

Димитър се засмя и продължи:

– Някой хора го смятали за магьосник. и че омагьосва  людете макар и за кратко време.

– Наистина ли е бил магьосник? – попита Милена.

– Не и за такъв, какъвто си мислите, – каза Димитър. – Тогава хората кладели огньове по улиците и хвърляли в тях всичко, което харесвали, сами били създали или купили със спечелени от тях пари: топове коприна; ленени завивки, избродирани от собствените им майки за леглата им; книги със стихове, писани от самите тях; полици; завещания; списъци на арендатори; нотариални актове за собственост; кучата и котки; пръстени от ръцете си, ….

– Но това е било много жестоко, – поклати глава, като някой възрастен човек, малкият Румен. – Хайде за предметите как да е, но защо е трябвало да горят и животните?

– Но знаете ли кое било най-лошото? – попита Димитър.

– Кое? – децата любопитно ококориха очи.

– Те хвърлили в огъня огледалата, – каза Димитър. – А когато огледалата се стопили в огньовете, се прибрали в празните си домове и легнали на пода, защото били изгорили леглата си.

– Навярно като са станали на другия ден, телата са ги болели, защото са спали на твърдо, – засмя се Мая.

– Да, на сутринта, когато станали нямали на какво да сложат закуската си, защото масите били нацепили, за да има дърва за кладата.

– Навярно и столове са последвали масите, – засмя се Мартин.

– Те отишли за подпалки, – каза Димитър. – Интересното е, че и хляб нямали.

– Какво са направили с него? – попита Милена.

– Пекарите хвърлили в огъня нощвите, везните, маята и брашното, – обясни Димитър.

– Тези хора са били луди, – изрази възмущението си Румен.

– Е, най-накрая изтрезнели, – засмя се Димитър, – защото и меховете отишли в огньовете заедно със всичко друго.

– Жалко за огледалата, – въздъхна Мая.

– Огледалата, – изръмжа недоволно Мартин, – те от глупост загубили всичко, а тя огледалата.

– Тя трябва винаги да има огледало, защото е момиче, а момичетата не трябва да бъдат небрежни към външния си вид, – защити я Димитър.

Момчетата вдигнаха рамене, но не казаха нищо. За тях Димитър беше мъдър човек и те уважаваха думите му.