Тя бе малка църква. Намираше е на хълма близо до града.

От известно време вярващите в тази църква се бореха с един сериозен въпрос:

– Как Бог иска да се грижим за бедните и отхвърлените хора, които срещаме през седмицата и особено в неделя, когато в църквата има богослужение?

Причина за това бе Мильо, бездомен алкохолик, който идваше на църква всяка неделя. Когато го виждаха, тъй като постоянно миришеше на алкохол, хората се отдръпваха инстинктивно от него.

Една неделя Едуард не се стърпя и попита:

– Какво да правим с него? Нали и той е Божие дете, което е дошло в Божия дом?

– С Христова любов да го приемем или да се притесняваме, че присъствието му ще отблъсне някои хора от службите? – смутено продължи с въпросите Любо.

– Тези въпроси са важни и за мен, – обади се Камен. – Ето аз служа в църквата и смятам, че съм отговорен да вземам правилните решение.

– Но кое е правилното? – Наско крачеше напред назад неспокойно.

Тогава се обади пастирът на църквата:

– Какво би направил Христос в ситуация като тази? Убеден съм, че Той би посрещнал с милост и много любов този човек в църквата. Та нали и аз съм грешник приет от него, както е Мильо?

Всички останали го погледнаха с радост в очите.

– Да, да, наистина така трябва да постъпва всеки от нас, – изрази мислите на останалите на глас Любо.

– Всеки ден се моля Святият Дух, – въздъхна пастирът, – да ни бъде водач и да ни открива как правилно да постъпваме с всички около нас.

– Нека Бог да ни помогне да бъдем милостиви към Неговите деца, – каза Мария. – Нуждаем се от Неговата помощ, за да се грижим за тези, които ние трудно да обичаме.

– Кого Исус би върнал от църквата? – засмя се Стефан.

И всички бяха съгласни, че много хора могат да им бъдат неприятни, но Исус обича всеки един човек, независимо от положението му в обществото и те трябва да следват примерът Му.

Вероятно знаете, че една от човешките потребности е необходимостта от признание. Признание на ценността на човека за обществото, за конкретни хора, групи.

Ние можем да се отнасяме към себе си без уважение и въпреки това да мечтаем околните да ни оценят достойно.

Често хората страдат от мисълта: „Никой не ме обича и не ме оценява“.

Разбира се, напълно е необходимо като начало да признаем пред себе си, своите достойнства, неповторимост и необходимост, просто да се обикнем.

Точно с това започва правилното отношение към другите.

През 1855 г. Лондонското хармонично общество поканило Вагнер да даде няколко концерта в британската столица.

Вагнер едва се появил в Лондон и веднага започнали да го хулят.

В музикалните среди се появил слух, че той се отнасял снисходително към безпорните авторитети като Моцарт, Керубини, Бетовен и „ги измъчва в концертите си“, както му хареса.

Лондончани особено били раздразнени от това, че той дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Те дали на Вагнер да разбере, че това е много неприлично и е израз на неуважение към Бетовен.

На следващият концерт партитурата наистина лежала пред Вагнер.

Концерта имал изключителен успех. Ценителите на музиката веднага обкръжили Вагнер и се надпреварвали да го поздравяват.

– Нали ви казахме … Това е съвсем различно звучение, истинско по Бетовенски звучи. Колко съвършено взехте темпото на скерцото! Как блестящо въведохте виолите! ….

С тези думи един от ценител на музиката взел отворените партитури и…..О, ужас!

Те били на „Севилският бръснар“, дори за изпълнение на пияно… и най-страшното, били най- отгоре над нотите на наклонената масичка, която стояла пред композитора.

Кофа, от която може един рак спокойно да излезе, става непреодолим капан за няколко рака, тъй като те ще се хванат един за друг и ще пречат да се освободи всеки, който е близко до това.

Ето защо терминът „манталитет на раци“ се използва за описване на ситуация, когато хората демонстрират отхвърляне или бойкот на много успешни членове на обществото, стараейки се да минимизират техните постижения.

Събраха се на общо събрание, за да се обобщи едногодишния опит в животновъдството на стопанството. Всичко вървеше по план. Изказаха се доста хора за постигнатите резултати и какво още може да се желае в бъдещата работа на стопанството.

Дадоха думата и на Иван Крайчев. След първите му реплики, залата избухна в смях.

Този човек цял живот бе овчар. Той имаше големи успехи в добива на повече мляко и вълна от овцете, но говореше грубо и цветисто. Всичките му изречения завършваха с псувня или някой груб израз.

Смехът и вълнението в залата се усилваха. Водещият се чувстваше като в небрано лозе. Опита се да ограничи изказването на Иван, но главният дошъл от големия град се смееше наравно със всичка и каза:

– Нека да изслушаме човека! Той така си говори със овцете всеки ден. Те го разбират и му дават мляко, вълна и агънца, а ние тук с нашия изискан говор, нищо не произвеждаме, нито даваме нещо на обществото.

– Но той прекалява със цветистите си изрази, – реши да е оправдае водещият.

Горкият дори псувните нарече меко цветисти изрази.

– Нека изслушаме този мъж, – продължи главният, – белким се научим на нещо и ние. Най-вече как живеят, работят и говорят овчарите  …

Самочувствието на Иван се повиши и след още няколко изречения приключи:

– Така получавам високи добиви от моите овце….. – поредната му псувня бе заглушена от бурни смях в залата, – а и кучето добре варди стадото …. – нестихващ смях изпрати Иван на мястото му.