Слаба светлина се процеждаше през спуснатите пердета. В стаята бе сумрачно. Дори проникващата светлина не разведряваше обстановката.

Възрастен мъж седеше във фотьойла, а погледа му блуждаеше във въздуха.

Петър Симеонов изпълнен с тъга и мъка, се връщаше в спомените си назад към детските години.

Когато бе малък вечно го учеха:

– Половината от удоволствието и радостта от нещо хубаво изпитваш още докато очакваш то да се случи.

Но сега бе друго време. Скоро бе починала съпругата му.

– Няма значение, – казваше си Петър, – сега за мен всичко е различно. Какво хубаво мога да очаквам вече?

Изведнъж Симеонов трепна и осъзна случващото се със него:

– Крадецът, който ме заплашва, се е устремил към мен. Той иска да открадне един от най-ценните ми дарове, които Господ ми е дал – дара на днешния ден.

Вчерашния ден е вече минал, утрешният не е настъпил още. Сега е само настоящето. Днешния ден е Божий дар за нас.

Петър се усмихна. Той бе открил нещо ново за себе си:

– Аз съм вече на 80 години, нима мога да се преструвам, че не забелязвам времето? Мога ли да си правя големи планове за бъдещето? Но Бог ми е подарил днешния ден и Той е с мен сега. Още един прекрасен ден, в който мога да ходя с Исус, да се радвам на Неговата справедливост, да живея според повеленията Му

Очите на Петър за искряха. Той отново се усмихна.

– Мога да се веселя и да се радвам в днешния ден, който е подарък от Бога.

Преди всяко представяне на нова опера Майербер бил жалка гледка. Изглеждал несигурен и съмняващ в успеха си.

По време на репетиция той питал всички за мнението им и искал съвет, даже и от отговарящия за спускането и оттеглянето на различни декори посредством машина.

Всяка дреболия му се струвала опасна за бъдещия успех на операта му.

Когато репетирали „Робърт Дяволът“, той решил, че във второто действие на сцената обстановката е много бедна. Прекъснал репетицията и започнал да се оплаква на директора на театъра:

– Скъпи мой, вие наистина ли искате съвсем да погубите музиката ми? Тук няма какво да се гледа!

Сцената незабавно била подновена и в нея царял небивал разкош.

– Маестро, сега доволни ли сте? – попитал директорът.

Като огледал сцената композиторът едва не заплакал:
– Е, сега, мили мой, окончателно ме съсипахте! Какво сте сложили на сцената? В края на краищата, публиката ще се взира и оглежда всичкия съблазнителен разкош, с които сте я натъкмили и просто няма да слуша музиката ми!

В следващите години, известният символ на Париж Айфеловата кула може да стане  участница в туристически еко маршрут.

Работата е там, че компанията Ginger иска да засади Айфеловата кула с растителност. Според експертите, озеленяването на кулата, ще подобри екологичната обстановка в Париж. Растенията разположени на кулата, ще могат ежегодно да преработват в кислород 90 тона въглероден диоксид.

Компанията Ginger предлага да се поставят на повърхността на кулата над половин милион разсад в няколко хиляди кошници.

Парижките власти са подкрепили проекта, но има много противници на идеята. Според опонентите, радикалната промяна на символа на Париж ще нанесе удар върху туристическата привлекателност на Айфеловата кула.

По-голямата част от туристите нарекли плана на зеленото преобразяване на символа на Париж „шокиращо“.

Щом имате съседи, едва ли ви се разминавате с шума от празниците им и други моменти свързани с различни нюанси на съжителството ви с тях.

В такива случаи е добре да имате голяма доза чувство за хумор.

Ето какво е написал еди човек на своя съсед:

„Здравейте!

Мисля, че това трябва да научите. Когато ви няма в къщи, слоновете, които живеят във вашия дом, като домашни любимци, играят на боулинг.

Страхувам се за тяхната безопасност!

Съседа ви от долния етаж“.

Или

„Скъпи съседи, извинявам се за продължилият до късно през нощта ремонт.

Благодаря ви за търпението и разбирането.

Желая ви добър ден“.

А ето какво е написал един съсед изпаднал във „възторг“ от създалата се обстановка възбудена от несъобразителен съсед“.

„Скъпи съседе, звуковата аларма на вашият автомобил е зашеметяваща. Тя е толкова силна и басовете ѝ са толкова яки, че стените на блока се тресат. Това е невероятно.

Особено хубаво става, когато я включите музика в 3:30  сутрин, просто нямам думи. Много съм впечатлен от колонките ви.

Не си мислете изобщо да намалявате звука, особено когато тази музика слушат не само в блока, но и хилядите живеещи хора наоколо.

Вашия завистлив съсед“.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.