Първата световна война, както е известно, е една от най-мащабните и кървави войни в историята на човечеството. По време на войната са убити много войници и още повече мирни жители. Във войната са участвали десетки страни, където настроението на обществото било нажежено до крайност.
Страните отивали една срещу друга, пропити с ненавист и омраза. Съседните страни се оказли от различни страни на барикадата. Цяла Европа се раздирала от военни конфликти. Това се отразило и на творчеството на художниците.
Картите представени тук са карикатури, по-скоро пропагандни изображения, които описват по раличен начин участващите страни в конфликта.
За изобразяването на една или друга страна, художниците са използвали различни понятия, поговорки, вицове, които се появили тогава сред народите.
Можем да кажем, че това е един необичаен вид символика и алегорични картини, които изобразяват не само на участниците в Първата световна война, но и изчерпателно разказват за всеки един от тях. Разбира се, тези идеи са чисто лични за конкретния художник
Така са видели войната илюстратори от различни страни. Сатиричното изображение е карикатурен образ на страните, които са се хванали една за друга на живота и смърт.
Днес, много от тези изображения не биха могли да се разберат, ако хората не са добре запознати с войната и събитията, които са се случили тогава.

Бенджамин Франклин е написал: „Имайте чиста съвест и не се страхувайте!“ А великият ирландски писател Бърнард Шоу е казал: „Пазете сърцето си чисто и ясно – това е прозореца, през който гледаме на света“.
Ако съвестта има толкова голямо значение за светските авторите, колко повече за нас християните. Ние трябва да се стремим да „имаме чиста съвест пред Бога и човеците!“
Без гласа на съвестта, ние ще бъдем като кораб без рул в открито море.
Бог ни е дал съвест. Тя е образът на Бога в човешката душа.
Грехът може да притъпи или заглуши гласът на нашата съвест. Може да я накара да млъкне, а това ще ни отклони от правилния път. Но Божието Слово, очиства и изостря нашата съвест.
И когато изпаднем в грях, То ни „насочва … към пътищата на правдата заради името Си“. Пробужда ли Бог твоята съвест?

Изливането на Святия Дух е първият полъх на Божия Дух за човечеството.
Припомнете си пророчеството на Езекил на полето, пълно с човешки кости. Чрез думите му костите се събраха, покриха се с жили, плът и кожа, но в тях още нямаше дух. И тогава Бог му заповяда да пророкува за Дух и докато пророкът още говореше, всички оживяха.
Полето с кости е образ на падналото човечество, което отделено от Бога няма в себе си живот. Но Бог не го остави така, а чрез Духа Си го оживява.
По времето, когато Исус беше на земята, може да се каже, че костите се събраха, покриха се с плът и кожа, но в тях нямаше дух.
В Евангелията ясно се казва, че времето за оживяването вече е дошло. Оставаше само още едно, Исус да бъде прославен. И Когато Господ възкръсна и се възнесе на небето във слава …. Божият Дух слезе и оживи човечеството.
Така както новородено дете идва на белия свят, като вдъхва първия свеж въздух, так събралите се в горницата приеха Божия Дух.
Вдишайки веднъж Святия Дух, човешкия род от тогава насам диша чрез Него непрестанно. Белите дробове чрез, които се е извършва това вдишване е Църквата.
Жалко е, че една част от дихателна система на човечеството е повредена, но тя е под влияние на благотворното дишане на здравата част и също оживява.
Както животворящите стихии на въздуха, превръщат соковете в жива кръв, така грешниците потъмнели от греховете си, чрез новорожденито се превръщат в нови създания.
Този, който живее според изискванията на съвестта и евангелските заповеди, диша чрез Духа и оживява чрез Него. Истинско доказателство за одухотворяването е молитвата, която с право е наречена „дихание“. Който се моли в къщи или църквата, диша чрез Духа.

Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.

Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.

– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.

Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.

– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….

Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.

След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:

– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.

Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.

Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.

– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.

– Това е печата на Художественото училище в столицата.

Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря,  дръпна се назад и започна да се разпръсква.

Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.

След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.

Миро поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си. Сара направи същото. През цялото време здравият разум ѝ нашепваше да се качи в колата си и да се махне.

– Какъв е бракът ти?

– Не ме питай — прошепна Сара.

– Ако е добър, ще се отдръпна, – обеща сдържано Миро.

Сара замълча и наведе глава.

– Зле ли се чувстваш?

Сара отпусна ръце и сведе главата си още по-ниско. В следващия миг обаче тя се обърна към него. Ръцете му я обгърнаха, притисна я близо до тялото си. Опряла буза до гърдите му, тя затвори очи. Сърцето му биеше силно, ръцете му леко трепереха. Ако копнееше да бъде желана, доказателството бе налице. Той не направи опит да го скрие.

Сара въздъхна. Миро се засмя. Топлият му дъх галеше ухото ѝ.

– Мога ли да те целуна?

Тя поклати глава. Очите му бяха сериозни.

– Провалих брака си, – каза Миро, – защото приоритетите ми бяха неправилни и вероятно е било така през всичките години. Единственото, което имаше значение за мен, беше работата. Ставах сутрин, работех по цял ден, прибирах се изтощен и си лягах. Сега  непрекъснато си мисля за пропуснатите възможности. Провалих се в отношенията си с родителите си, а сега вече ги няма. Но синът ми е тук. Затова работя по въпроса. А сега става дума и за теб. Кажи ми какво искаш, Сара.

Тя имаше още нерешени въпроси в живота си. Сара се отдръпна от него. Измъкна се изпод тялото му, заобиколи колата и седна зад волана. Замалко да затръшне вратата. После внимателно запали мотора.

Миро стоеше няколко крачки встрани. Сара заобиколи и потегли, като гледаше ту пътя пред себе си, ту в огледалото за обратно виждане. Много бързо се стъмни, но образът му остана в съзнанието ѝ като лъч светлина.

След дългата вечер, изпълнена с емоции, с несигурност и болка, тя се почувства ободрена. Дори и само заради това би могла да го обикне.

Водена от смесица на сила и чувство за вина, тя влезе в къщата на хълма. Не се разбираха с Румен, а и той ѝ изневеряваше. Тя дълго бе търпяла, като се надяваше, че нещата ще се оправят, но независимо от усилията ѝ, резултат нямаше.

„Какъв е бракът ти?“ , – беше я попитал Миро.

„Пълен с тъга – помисли си тя. –  Много тъга“.