Лятото беше в разгара си. Ангел и Борис решиха да прекарат един месец на къмпинг до едно езеро. Речено сторено. Приготвиха багажа и на другия ден потеглиха.

Когато стигнаха близо до езерото, оставиха караваната близо до пътя, а няколко мили носеха лодката си, докато стигнаха езерото.

Плуваха цял ден и се наслаждаваха на красивата природа и чистия въздух.

Вечерта Ангел реши да отиде до караваната.

– Какво ще правиш там? – попита го Борис. – За тази нощ можем да останем и тук. Нали взехме с нас спалните чували.

– Там има осветление, – каза Ангел, – искам малко да почета.

Почти се бе стъмнило, когато Ангел тръгна. Скоро нищо не се виждаше.

Той се опита да запали кибрит, но той по-скоро му пречеше и той не можеше да се адаптира към светлината.

– Какво да правя? – попита Ангел.

Изведнъж му дойде чудесна идея и той я приложи на практика.

Събу си обувките и чорапите и започна да крачи предпазливо. Така усещаше земята под краката си и бе сигурен кога стъпва на пътеката.

Стъпка по стъпка бавно се придвижваше, като изучаваше терена. Когато усещаше листа под краката си, променяше посоката, докато усетеше земя.

Няколко часа му бяха нужни, за да стигне до караваната. Но поне стигна без проблеми. Търпението и упоритостта му бяха възнаградени.

Малко по-късно, когато вече седеше под лампата в караваната се замисли и откри паралел между Божието водителство и ходенето му в тъмното.

– Краката ми усещаха правилния път, – каза си Ангел, – по същия начин, когато сме се изгубили, можем да продължим напред, само ако връзката ни с Бога не е прекъсната.

Точно, когато сме несигурни и не знаем на къде да тръгнем, Бог ще ни показва правилния път.

Попаднала рибка от аквариума в реката.

Заобиколили я местните риби. Учудили се на чудната ѝ окраска и я попитали:

– Как живееше в аквариума?

– Добре, – спомнила си топлия и уютен аквариум и треперейки от студ, новопристигналата рибка се оплакала. – Едно беше лошо, че ни хранеха само веднъж на ден.

– Е при нас нещата са по-прости, – успокоили я рибите. – Яж колкото искаш, разбира се, ако можеш…..

И рибите са втурнали да си търсят храна.

Смисълът на последните думи рибата от аквариума разбрала вечерта, когато трябвало да срещне нощта полугладна.

Тогава тя разбрала, че е била неблагодарна за всичко, което ѝ се е давало даром.

Болката не е враг. Тя се проявява навсякъде – болка от провал, от загуба, физическа болка, …. Без тъмнината ще спрем да ценим светлината.

Тъмнината, болката и провала са отлични възможности за растеж. Именно провалите се превръщат в стимул за продължаване на борбата и по-нататъшно развитие.

Болка дава възможност да се развие издръжливост и сила на характера. Тези две качества позволяват на хората да станат силни, да творят велики дела и да постигат още по-големи висоти.

Издръжливостта и силата на характера помагат на човек да разкрие потенциала си.

Не е необходими да разглеждаме тъмните моменти от живота си като край на всичко. Запомнете, че след нощта идва утро и вашите усилия ще дадат резултат, ако проявявате настойчивост и виждате в болката възможност за растеж.

Радвайте се на провалите си и когато животът ви предлага проблеми. Преодолявайки ги, можете да разберете още какво можете.

С напредването на възрастта оценявам все повече това, което моята майка е правила за мен: безсънни нощи, когато съм била болна или в затруднение; помощ и подкрепа във всяко мое начинание; мъдри съвети и вечно придружаващата ме молитва навсякъде.

Колко много и е коствало непрестанно да бди над мен?!

Представям си  Бог като квачка, която се грижи за своите деца и е готова да се пожертва за тях.

Бог е нашата  канара, но и нашата утеха.

Нашият небесен Баща е нашата сила и закрила.

„Както един, когото утешава майка му, Така Аз ще ви утеша“.

По време на промени, войни, катаклизми се преживява сериозна политическа и икономическа нестабилност. А това кара мнозина да напускат домовете си и да търсят място за по-добър живот.

Семейство Енчеви бяха отишли уж на по-добро място, но още бяха на палатка. Главата на семейството Симеон Енчев не можеше да намери квартира и работа. Бяха изпаднали в безнадеждна положение.

– Бог ни е оставил, – плачеше тихо майката, прегърнала трите си деца.

Един ден ги посети свещеникът на местната църква. Той видя в до какво жалко положение бяха стигнали.

– Виждам, че не ви е леко, тук идват много хора с надежда да намерят препитание, но станахте много, – каза свещеникът с болка.

– Имаме нужда от храна, дом и отопление, – намеси се майката. – Децата измръзват през студените нощи. Вече всички кашлят, а нямаме пари и за лекарства.

Свещеника се намръщи. Симеон забеляза това и за да смекчи положението предложи:

– Помолете се за моето семейство и бъдещето му.

– Сега нямам време, – отсече свещеникът и побърза да си тръгне.

Изпадналото семейство в беда остана объркано.

– Какво ще правим сега, щом и от църквата не искат да се молят за нас?

Свещеникът след срещата бързо отиде в близкия магазин. Купи хранителни продукти, а след това успя да събере дрехи за децата.

Когато го видяха, как крачи към палатката им натоварен, семейство Енчеви не повярваха на очите си.

Той им даде храната и дрехите и ги почака да се нахранят и добре да облекат децата си. След, което каза:

– Сега можем да се помолим и да благодарим на Бога за Неговата щедрост. Виждате ли? Той винаги се грижи вас!