Валеше доста силно. Това накара Валери и Спас да се отбият  в близкото кафене.

Нямаше много хора. Младежите не обезпокоявани се настаниха до печката и продължиха да разговарят.

Валери пийна от кафето си, загадъчно се усмихна на приятеля и го запита:

– Знаеш ли кое е най-скъпото кафе в света?

– Пил съм много различни марки, но не съм се интересувал от цената им, – вдигна рамене Спас. – За мен винаги е било важно кафето да е вкусно и ароматно.

– А чувал ли си за кафе „Черните бивни“? – попита Валери.

– Не, – призна без да се притеснява Спас.

– Това кафе се прави в Тайланд, – уточни Валери.

– И какво му е толкова специалното? – попита  незаинтересовано Спас.

– Тайландските слонове се хранят с плода на кафето, който се смила в червата им и излиза от организма им заедно с екскрементите им. Благодарение на процеса на храносмилане и въздействието на стомашната киселина, напитката от обработените по този начин зърна има специален богат и мек аромат без обичайната горчивина на кафето.

– Каква гадост! – възкликна Спас. – И от тези зърна варят кафе?!

– Освен това, на вкуса на зърната оказват влияние и други продукти, като банани и захарна тръстика, с които се хранят слоновете.

– Аз си мислех, че само с кафе ги тъпчат, – измърмори Спас, като сбърчи нос.

– На животното му трябват средно 15-30 часа, за да смели плода на кафето, – продължи да разказва Валери.

– Но кой ще дава пари за такова кафе? – ахна Спас.

– О, дават! – възрази Валери. – Стойността на това кафе е 1100 долара за килограм, но ако само искаш да го опиташ, можеш да платиш 50 долара за една чаша.

– Това е прекалено скъпо за едно кафе, – възмути се Спас.

– Цената се дължи на факта, че не е толкова евтино да се гледат слонове в резерват. Освен това на тези едри животни им дават само кафе Арабика, което се отглежда на височина 1500 метра, а слоновете трябва да изяждат около 32 килограма от плода на кафето, за да се произведе един килограм кафе на зърна.

Спас погледна чашата си с кафе и потръпна:

– Надявам се да няма такива гадости в това, което пием сега.

– Мислиш ли, че примесите, които прибавят, за да се разтвори едно кафе нацяло, са по-чисти, от екскрементите на слона? – засмя се Валери.

Небето се скри под тъмния плащ на нощта. Безброй звезди затрепкаха по потъмнелия небосвод. Уличните лампи и осветените прозорци огряваха почти безлюдните улици. Димът от комините напомняше, че навън е студено, а у дома е топло и уютно.

Симеон седеше край печката, нежно галеше гъстата козина на любимото си куче Боби и размишляваше на глас:

– Колко много думи знаем. Научили сме се да четем и да пишем. Превеждаме стихове от много езици, но не можем да разберем най-близките си. Не е ли странно това?

Боби погледна стопанина си в очите, мушна мокрия си нос в дланта му и помаха с опашка, сякаш разбра всичко, което каза Симеон.

– На него не са му нужни думи, – усмихна се Симеон на четирикракия си приятел. – Колко много искам да знам езика ти. Толкова неща искам да те питам, Боби. Ако можех  да проумявам какво ми говориш, бих те помолил да ме научи как без думи да се разбирам с хората.

Симеон имаше много приятели, на които изпращаше поздравления на празниците им, но те го подвеждаха, а понякога много лесно го и предаваха.

– Но ти, Боби, никога няма да ми измамиш или заблудиш, – Симеон разроши козината на кучето и въздъхна. – Живота за приятелите си ще дадеш, защото не можеш да живееш без тях. Ех, да можех да разбирам какво казваш, щях да поискам да ми кажеш как трябва да общувам с другите.

Боби не очакваше нищо за себе си. Дори и да беше най-последния човек, кучето пак би обичало Симеон, просто така, само защото приятелят му съществуваше. Има ли друг такъв пример за всеотдайност?

– Боби, – започна нежно Симеон, – за любовта сме съчинили хиляди книги. Над романите сълзи проливаме, но често изоставяме любимите си и за пари продаваме обичта си. Може би от теб трябва да се науча, как истински да любя. Ех, само да можех да си поговоря със теб.

Симеон ходеше на църква и молеше Бог да му прости греховете, но на роднини и приятели с години не можеше да прости и най-малката обида.

– Боби, може би ти знаеш как трябва да се прощава. Колко много искам да те разбирам. Толкава много имам да ти казвам….

Денят беше мрачен, но облаците скоро се разбутаха и слънцето се усмихна чаровно на събралите се да празнуват днешния ден.

Минчо обикаляше наоколо и се чудеше: „Какво ще правят тези хора тук?“ Той бе само петгодишен и тепърва се ориентираше в събитията.

Беше дочул някой да казва, че днес е „Ден на будителите“, но думата будители съвсем не му бе ясна.

По звучение я свързваше със будя, събуждам. Нали и него всяка сутрин го будеха да ходи на детска градина.

Минчо забеляза един солидно облечен господин, настрани от събралите се, който се взираше в някакви листове, прелистваше ги и нещо мърмореше под носа си. Очилата му често падаха и той го понаместваше.

Минчо предпазливо се приближи към мъжа, дръпна го леко за горната дреха и тихо каза:

– Здравейте!

Мъжът бързо се обърна, видя момчето и му се усмихна.

– Здравей, какво правиш тук?

– Нали днес е празник на ….. будителите, – запъна се Минчо. – А кои са тези будители? Те събуждат ли някой, както мама сутрин го прави за мен?

Мъжът се засмя и разроши сламената коса на Минчо.

– Или може би това са такива, които бутат някой да направи нещо, – плахо предположи Минчо.

– Донякъде си прав със побутването, – каза съвсем сериозно мъжът. – Това са били бележити и всеизвестни българи, които са умеели да убеждават другите в името на висш идеал или някоя значима цел. И това не е свързано с тяхното лично ощастливяване, а с желанието за по-добър живот на народа.

– Като Левски ли? – попита Минчо.

– Да, като него, – отговори мъжът. – Трудно му е било на Дякона да организира народа и да накара чорбаджиите да развържат кесиите си.

– А днес има ли …. будители? – попита Минчо.

– Животът ни е труден, – каза мъжът, – но винаги се намират хора край нас, които ни подтикват да бъдем добри. Това са онези хиляди светулки, които ни направляват по правилния път.

– Когато порасна, – възторжено подскочи Минчо – ще стана будител. Ще помагам на хората да стават по-добри и да се обичат.

– Да не забравиш, – засмя се мъжът.

Музиката гръмна на площада и хората започнаха да се стичат към трибуната, която бе окичена с цветя.

Минчо загуби събеседника си в тълпата, но макар и със закъснение се закани:

– Ще видиш, чичко, ще стана будител.

Сватбата е хубаво нещо, но Слави пристъпи към нея с малко притеснение.

Денчо, първият му приятел го смушка в ребрата:

– Какво си увесил нос? Забавлявай се, Дидка е яко парче! Какво те смущава?

Слави въздъхна тежко:

– Гледам майка ѝ Рена и се чудя кога ще почне да ни се меси в семейния живот.

– Не бери грижа за това, – посъветва го приятелят му. – Като му дойде времето, сам ще измислиш, какво да правиш.

Но Слави не можеше да се успокои. Наслушал се бе на разкази с оплаквания от вредни тъщи. Осен това Дидка бе единственото ѝ дете, а майка ѝ бе сама. Всичко можеше да се очаква.

Мина време, но тъщата за радост на Слави, не се появяваше често на хоризонта. Тя всеки ден звънеше на дъщеря си и двете тихо си говореха, но това бе всичко.

Когато му се роди син, Слави изтръпна:

– Сега по цяло денонощие ще стои у дома и ще ни учи на ум и разум.

Но Рена не направи така. Тя купи количка за детето, донесе цяла чанта с памперси и дрешки за малкия, но след това тихо се оттегли.

Е, понякога седеше с внука си, докато Дидка ходеше до поликлиниката или зъболекарят, но това бе за кратко време.

Един ден Слави предложи на жена си:

– Хайде тази година да отидем на море, а детето ще го оставим на майка ти, да му се порадва по-дълго време.

Дидка се усмихна и каза:

– Защо не поговориш за това сам с майка ми?

Слави вдигна рамене:

– Защо пък да не поговоря с нея?

Речено сторено. Слави се приготви предварително. Взе сладки и бонбони, и отиде при тъщата си.

Тя го посрещна с усмивка и му предложи чай. Слави похапвайки си от сладките и пиейки от време на време от чая, започна от далече:

– Хубаво би било нашият Румен да прекара известно време с теб през лятото, вярвам ще ти хареса тази идея. Знам, че обичаш внука си и не би изпуснала такава възможност. А ние с Дидка през това време ще отидем на море, малко на почивка.

Рена го изслуша внимателно и кротко му отговори:

– Разбира се, бих взела Румен през лятото, това не е проблем за мен. Но кажи ми, скъпи зетко, кога ще имаш възможност да заведеш тригодишния си син на море? Само сега. Защото следващата година  той вече ще е на четири и няма да е същото.

Слави въздъхна и си помисли: „Почна се“.

Рена продължи:

– А ти ще загубиш през това лято общението със сина си. Нима ще ми отстъпиш такива безценни и незабравими мигове? След 10-15 години твоят син няма да поиска да дойде с теб, защото ще се чувства голям и ще има свои приятели.

Слави разбираше накъде вече биеше тъща му.

– Той бързо ще порасне, – продължи поучението си тя, – но ти няма да имаш спомени, как за първи път си го държал за ръка и синът ти с възторг е гледал разбиващите се в брега вълни. Нито как заедно сте събирали мидени черупки или строили пясъчни замъци. Ти решаваш, но е хубаво сам да покажеш на сина си морето, той дълго ще помни това. Не го лишавай от тази радост!

Слави се замисли: „Всяко лято ме изпращаха при баба на село. Моят баща никога нямаше време за мен, беше все на работа. След това получи инфаркт. И никакъв спомен не ми остана от него“.

– Ти си много мъдра жена, – каза Слави. – Това лято трябва да заминем на море заедно с Румен. Ти си права не бива да губя това безценно време, което мога да прекарам със сина си.

В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.