Цял ден Пламен се въртя в работилницата. Нещо човъркаше, но изглежда не успяваше, защото пухтеше и мърмореше недоволно под носа си:

– Какъв винт само! Отне ми цялото време и пак не мога да го отвия…..

Приближи Григор и за известно време наблюдаваше приятеля си. Накрая го попита:

– Защо не използваш автоматичен винтоверт? Ето го там в шкафа. Всичко става за броени минути.

Пламен се наежи и бе готов да кресне, но размисли. Отвори шкафа извади инструмента и бързо извади винта.

– Един от най-важните приоритети на Бог е да ни предостави правилните инструменти в живота, – каза Григор. – Дали това ще е мъдростта да се справим с трудно положение, волята да прекратим лош навик или допълнителна вяра и доверие, за да се преминем през изпречилото ни се препятствие с увереност, Бог е верен и ни снабдява с това, което ни е нужно за живота.

– Ти все с твоя Бог, – намръщи се Пламен.

– Като влагаме надеждата си в Господа, получаваме достъп до кутията с неограничен брой инструменти, които ни служат за всичко, пред което се изправим.

– Да, да! – продължи да мърмори кисел и раздразнен Пламен. – Къде бе твоя Бог, когато се трепах цял ден да отвия този скапан винт?

– А ти потърси ли Го? Призова ли Го на помощ?

– И какво да падна на колене и да му се моля?! Благодаря, това не е за мен.

– Когато Той ти даде сила, ще живееш в победа! – заключи Григор и тръгна да излиза.

А Пламен продължи да мърмори.

След като подреди сам масата, Павел Тенев покани любезно и с много внимание гостенката си, русокосата Даря:

– Каня те на една скромна вечеря. Вярвам, че ще ти харесат ястията. Ако все пак нещо не одобриш, имай милост към мен, с готвене се занимавам отскоро. Иначе в кухнята изобщо не влизах, бях предоставил всичко на Елена.

Двамата пристъпиха към масата и между хапките се завърза непринуден разговор. За какво ли не си говореха, но и двамата по негласно споразумение не засягаха болезнените теми.

Приключиха с храненето и преминаха веднага към кафето. Изведнъж дойде момент, в който думите замряха. В настъпилата тишина от вън се чуваше невъобразим шум от купонясващи  младежи.

Неочаквано Даря тръсна глава и каза:

– Отдавна трябваше да се разведеш с жена си.

– Човек свиква с лошото като с хронично заболяване, – засмя се Павел.

– Вие двамата сте много различни, – отбеляза грубо Даря, като преметна крак въз крак.

– Може би сме имали нещо общо, щом взаимно сме се търпели толкова много години, – опита се, да се пошегува Павел.

– И какво бе то? – предизвикателно попита Даря.

Павел само вдигна рамене.

– Ние жените обичаме онези мъже, които сами се уважават, – отбеляза Даря, – а ти прекалено много се издигаше в собствените си очи …… Може би имаш малко нужда от обожание.

– Не съм се замислял върху това, – призна си Павел, – но бракът ми бе напълно безплоден.

– И моя бе такъв …… – каза Даря и добави много тихо – и то по моя вина.

– Нямах предвид това, – сбърчи нос Павел. – Исках да кажа, че ако двама души непрекъснато си търсят кусурите, неуважението се настанява трайно между тях.

– Открила съм, че желанието да се намират само положителни качества в партньора, помага за сближаването между двамата. Това заздравява отношенията в семейството.

– Да, така е, – съгласи се Павел. – Колко често сме си разменяли обвинения от рода на: „Ти си непоносим. Все такива калпави ги вършиш. …..“ Бяхме прекалено критични един към друг, сякаш всеки от нас гледаше да стъпче партньора си, за да се извиси над него.

Двамата имаха за какво да съжаляват. Зад гърбовете им стояха два опустошени и разбити брака.

Милена учеше в пети клас и то доста добре. В бележникът ѝ се редяха само шестици. Учителите я сочеха за пример, а съучениците  я търсеха за съвет. Но това не ѝ доставяше радост.

Причината бе много проста.

Тя смяташе, че не е красива. Често заставаше пред огледалото и си казваше:

– Носът ми е прекалено дълъг. Устните ми непоправимо широки, а очите съвсем малки, …. На кого ще се харесам такава?

Веднъж Милена попита майка си:

– Мамо, защо съм не съм се родила красива?

Майка ѝ я погледна, леко се усмихна и отвърна:

– Имаш нормално лице без недостатъци. Може да не си голяма красавица, но си много умна.

Този отговор не задоволи момичето.

Милена реши да отиде и да се оплаче на баба си. Тя винаги ѝ даваше мъдри съвети. Старата жена живееше накрая на града, но това не попречи на огорченото момиче да хване автобуса и да тръгне към нея.

Докато пътуваше Милена си мислеше: „Очите мога да направя по-големи с малко грим. Устните си ще оправя с червилото. Но какво да правя с този голям нос? ….. Тук козметиката е безсилна.“

Когато баба ѝ я видя, тя разбра, нещо измъчваше внучката ѝ, за това направо попита:

– Какво се е случило?

– Бабо, защо не съм красива? – и Милена силно се разрида в прегръдката на баба си. – Ти винаги си ми казвала, че Бог е създал всичко прекрасно …..

– А защо мислиш, че не си хубава? – попита старата жена.

Милена веднага започна да изброява чертите по лицето си, които не и даваха мира.

– Милена, – топло започна старицата, – красотата е относително понятие. Хората много ценят това, което е уродливо в Божите очи.

– Как така? – възкликна момичето.

– Източник на нашата красота е Исус Христос. Тези, които живеят така, че да се уподобяват на Него, във външността им сияе нетленна красота, на която не влияе дължината на носа или големината на устните. Исус е провличал хората с душевната, а не с външната Си красота.

– Моята душа не е красива, – тъжно въздъхна Милена.

– Всички сме оплескали и провалили привлекателността си поради греха, но Исус умря, за да очисти душите ни от всякакво зло и да ни направи завинаги съвършени. Сега са прекрасни тези, които живеят не за себе си, а за Господа.

Милена изведнъж осъзна, какво искаше да ѝ каже старата жена. Падна на колене и зашепна:

– Господи, прости ми, че постоянно съм си мислила за своята външност и се занимавах изключително само със себе си. От днес искам да живея не така, както ми харесва, а за Теб. Желая да Те прославя със живота си.

Лицето на Милена се проясни. Тя вече знаеше какво да прави. За нея нямаше значение какво показва огледалото, защото то не можеше да разкрие истинската красота на човека.

Не беше много горещо. Скоро денят щеше да отстъпи мястото си на белезникавия мрак. Хора излизаха от редовното богослужение в църквата. Те се бяха струпали на групички и тихо разговаряха помежду си.

Зададе се човек на велосипед. По кървясълите му очи и зачервения му нос, хората веднага се досещаха за къде се е така забързал:

– Сигурно, не му е стигнало, та тича за още една бутилка, – обади се някой.

Друг се засмя:

– Такива с една бутилка не минават, най-малко каса им трябва.

– Боже, не може ли да се осъзнае какво прави? – съжали го една бабичка. – В такова алкохолно опиянение ще падне някъде и ще се пребие.

– Да осъзнание, – заклати глава възрастен мъж, – погледни го, та той не е на себе си.

Точно пред църквата, велосипедът не можа да прехвърли едно камъче и мъжът върху него набрал инерция, се преметна пред кормилото.

– Олеле, преби се, – извика уплашено младо момиче.

От устата на останалите се изтръгна само:

– Ах, ааааа …..

Велосипедистът без да обръща внимание на хората, които му съчувстваха и бяха готови да му се притекат на помощ, вдигна ръка, поотупа се, погледна към църквата и силно извика:

– Господи, не можеш да ме спреш.

След което яхна бързо колелото и потегли мигновено към това, което повече от всичко желаеше.

Отново слънчевите лъчи стоплиха земята. Беше хладно известно време, дори валя, но сега, когато е топло и приятно навън, мрачните дни неусетно се забравиха.

Ралица и Стамен седяха на балкона, наблюдаваха минаващите хора и тихо разговаряха.

– Забелязала ли си, че някои от хората нямат желание да подобрят живота си? – попита Стамен.

Точно тогава по улицата минаваше една стара жена. И двамата знаеха, че тя е много бедна и среща много трудности в живота.

– Погледни я само, – възкликна Ралица, – въпреки всичко, което преживява, тя се усмихва.

– Чух, че тази жена е загубила всичките си спестявания, – поклати глава Стамен.

– Съкратиха я, – въздъхна съчувствено Ралица, – а сега кара с една мизерна пенсия.

– Хората на нейно място биха се отчаяли, – повдига рамене Стамен, – биха загубили надежда и смисъла в живота си.

Обувките ѝ бяха износени. Жената леко накуцваше, но бе вдигнала гордо глава, което предизвика у двамата наблюдатели възторг и същевременно съжаление.

– Тя има силен дух, – отбеляза Стамен. – Не е допуснала несгодите да я смажат.

– Има хора, чиито условия на живот са много по-добри, – сбърчи нос Ралица, – но те постоянно мърморят и се оплакват от всичко.

– Бог не избира безразличните и равнодушни хора, да вършат делото Му. – Заяви Ралица, проследявайки жената, която се скри зад близкия ъгъл. – Преди да положи ръката си на човек и да го призове за нещо важно, Той разглежда неговото отношение и желания.

– Да, тази жена е точно такава, – потвърди Стамен. – Тя е целеустремена и няма да се успокои, докато не постигне това, което трябва.

– Надарен мъж, – леко се усмихна Ралица, – но мързелив и небрежен до такава степен, че дори не реше косата си, не глади дрехи, не си оправя легло, е тъжна гледка. Много разочароваща картинка би бил, ако има достатъчно парите и би могъл да изглежда по-добре, но това не го интересува.

– Бог никога няма да избере такъв човек да върши велики дела, – констатира Стамен, – докато той не се промени.