То вървеше по улицата проскубано, с едно ухо, с възпалена лапа, висяща опашка, нещастни очи, в които трептяха сълзи като перли.

Никой не го забелязваше. А ако го забележеше го навикваше. А то вървеше и тихо плачеше…

Понякога срещу него замахваха с пръчка, а то едва успяваше да избяга и да се укрие някъде.

Горкото, с болка си мислеше: „Аз съм такъв изрод. Кой ли ще ме вземе да живея при него?“

Така си вървеше по края на пътя.

Изведнъж пред себе си видя нозе, огромни два крака, обути с високи ботуши.

Изплашено до смърт то затвори очи.

А човекът се наведе и каза:

– Какъв красавец! Виж и ухото! Ще дойдеш ли с мен? Ще бъда много щастлив. Принцеса и дворец не мога да ти обещая, но с мляко и наденичка ще те гощавам.

Мъжът се изви и протегна длан към него. Той за първи път държеше в ръката си коте.

Човекът погледна към небето и си помисли: „Дъжд май закапа“.
А това беше котето, което плачеше от радост.

Кирил е само на четири години, но вече носи очила. Той не се притеснява, като по-големия си брат Сашо, че другите ще му се смеят и ще му викат „Цайс“. Напротив Кирил е много горд с тях. А защо ли?

– Те подобряват виждането ми, – казваше малкото момче и ги носеше с желание.

Но един ден ги свали и ги подаде на баба си, като каза:

– Не искам да ги нося. С тях не виждам нищо.

Баба му Мария се учуди, затова ги взе и погледна през тях. Възрастната жена веднага разбра каква е причината.

– Естествено е, да не виждаш нищо. Целите са в петна. Трябва да се почистят.

Кирил погледна изненадано баба си:

– Не знаех, че трябва да се чистят, мислех, че са се развалили.

Бабата взе една кърпа и внимателно започна да изтърква стъклата на очилата.

– Бабо, – изведнъж се намеси Сашо, който стана свидетел на инцидента, – така фарисеят Симон гледаше грешницата, която помаза нозете на Исус, през замъглените от предразсъдъци и презрение „очила“.

– Да, – съгласи се баба Мария, – вместо да види промяната в нея, породена от Божията милост, той я осъди като грешница, която не заслужава прошка.

– Колко по-различно гледаше на нея Исус, – каза бащата на Кирил и Сашо. – Той я виждаше като Божие дете, любяща и състрадателна жена, като човек притежаващ голяма вяра.

– Често начинът, по който гледаме другите, – въздъхна тъжно баба Мария, – се определя от изкуствено създадени предубеждения. Христос иска да виждаме всеки като Божие дете.

– Да, – съгласи се бащата на момчетата, – Той ни призовава да обичаме, а не да съдим.

– Бабо, – протегна ръка към вече изчистените очила Кирил, – благодаря ти, че ги почисти. Ето аз не се погрижих за тях и те вече не желаеха да ми служат.

Малкото момче внимателно ги взе, огледа ги, а когато отново ги постави, широка усмивка заля лицето му.

Зимата пееше проклетата си и гибелна песен. Вятърът гонеше сухи клони и потъмнял треволяк наоколо. Всичко бе сковано от студ и мраз. Хората се бяха увили в дрехите си. В сърцата им имаше болка. Бяха загубили всякаква надежда.

Беше пазарен ден в София. Още два часа и щеше да се зазори. В двора на конака стана необикновено раздвижване на сеймените на пашата.

Мазхар паша изпрати да се обадят на поп Тодор Митов да се приготви. Той стана готов за половин час.

Зададе се губернаторът с каляска и свита, която се състоеше от десетина души.

В средата на пазара доведоха, току що изведеният от затвора Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Той бе конвоиран от взвод заптии и четири взвода аскери. Облечен бе с костюма, с който бе хванат при ханчето. На нозете му имаше тежки окови. Бе слаб и бледен, но очите му искряха пронизващо.

– Папаз ефенди – каза мютесарифинът, – иди при него и според вярата ви извършете необходимото.

Поп Тодор Митов започна да чете за случая молитва. И когато попът каза:

– … раба Божия Василия….

Левски го прекъсна тихо и му каза:

– Моли се, отче, не за мен, а за отечеството ни България.

След като свърши обредът, Левски бе качен на едно буре. Сложиха му въжето. Преди да бъде избутано бурето, Левски извика:

– Боже, избави България!

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Намериха я с прерязани вени в локва кръв. Странното бе, че бе изгубила съзнание, но кръвта бе спряла.

Пена бе възрастна жена.  До скоро се подпираше на бастунчето си и ходеше до магазина, дори успяваше по чуден начин да си прекопае градинката.

Но вчера как се завъртя крака ѝ и тя не можа да го изправи. Разтичаха се съседите, защото я видяха в двора, когато падна безпомощно на плочките.

Медицинската сестра, когато дойде, немарливо забоде иглата в крака ѝ, лекарството не стигна на нужното място, а след два дни я откараха в болницата в града.

– Трябваше да дойдете веднага, – скара се лекарят, след като прегледа Пена. – Нищо не мога да направя. Ще ви изпиша обезболяващи, но няма да можете да се движите вече.

С болка и отчаяние, Пена се прибра в дома си. Тя живееше сама. Децата ѝ бяха в чужбина, кой щеше да се погрижи за нея.

Привечер дойде да я види брат ѝ.

– Какво ще правиш, Пено? – смръщи вежди той. – Кой ще те погледне? Кой ще се грижи за теб? Окачи си въжето или вземи ножа и се отървай, няма защо да се мъчиш повече.

Брат ѝ си замина, а тези думи звучаха в ушите ѝ и не ѝ даваха мира.

– Няма кой да се погрижи за мен, – каза си тя, – поне да не тежа на никого…

Хвана ножа и преряза вените на ръцете си. Потече кръв, но това не я уплаши….., а после изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си видя малката си внучка, която бе кръстена на нея. Детето видя, че баба му отвори очи и изтича до нея.

– Бабо, какво си направила, – извика детето, – хайде да се молим, Бог да ти прости, за това, което си сторила.

Пена погледна Пепи, очите ѝ се насълзиха и тя почна бавно да мълви:

– Господи, прости ми. Извърших голям грях, посегнах на живота си. Бях огорчена от думите на брат си, забравих за Теб …..Ти никога не си ме оставял …..

Внучката я бе хванала за ръка и безмълвно мърдаше устни. Пена и детето дълго се молиха. Изведнъж момиченцето подскочи и извика:

– Бабо стани и ходи, Бог  ти прости безумието, което си извършила….

Пена се повдигна леко и направи две несигурни крачки. Но изведнъж усети сила в нозете си и започна бодро да крачи из стаята. Бог наистина ѝ бе простил….