Въпреки, че през този ден  се радваше на ласкавото прощаване със слънцето, златните листа и добро настроение, Ники от сърце мразеше 15 септември.

И не защото е необходимо да става по-рано, когато е необходимо, той можеше да е събуди призори, дори много по-рано. Не и защото започваше традиционната, еднообразна учебна година. На Ники винаги му бе интересно и забавно да научава нови неща, но само ако виждаше полза в тях.

Работата бе в друго.

На въпроса на майка си:

– Няма ли най-сетне да се стегнеш и да започнеш сериозно да учиш?

Ники излагаше своите аргументи относно „нерадостното“ учене:

– Там ме учат неща, които не са ми полезни за живота. Карат ме да зубря и ме тъпчат със знания, от които и даром не се нуждая. Това е като да подарят малък велосипед на три колела на подрастващ. Той не ти е нужен, но не трябва и да го изхвърляш.

– И към какви други знания ще се насочиш? – с голяма доза ирония го попита баща му.

– Бих искал, израствайки да уча не това, което ми задават, а това към , което се стреми душата ми. В училище ми налагат не дисциплина, а тъпа покорност на по-големите.

– По-добре се учи и бъди като всички, – посъветва го майка му.

– Не разбирате ли, че оценките не са най-главното нещо? – възмути се Ники. – Важно е какво умееш в живота.

– Ако завършиш с добра диплома училище, ще постъпиш в по-добър ВУЗ, а след това ще си намериш и по-престижна работа, – каза баща му.

– На която ще се изгърбвам до пенсия, – продължи Ники мисълта на баща си, – а след това с почести ще ме изритат с пожелание: „Старей и укрепвай в здраве!“ Оставайки с една пенсия, половината от която отива за хапчета, а другата в помощ за децата и внуците, които нямат никакви планове за живота, защото отиват наникъде ….

– Тогава какво предлагаш, умнико? – строго го погледна баща му.

– Виж в живота всичко е на обратно? – подчерта важно Ники. – Грешиш, но тези грешки са твоя най-добър учител. Ако не умееш да правиш грешки, няма да се научиш на нищо. Животът те препъва, млати и измъчва, докато не почерпиш знание от грешките си.

Когато видя угрижените физиономии на родителите си Ники смирено каза:

– Простете ми, съвсем не исках да ви развалям настроението. Винаги съм се стремял да бъда себе си.

Баща му въздъхна и вече по-спокойно каза:

– Знанието е сила. Бъди силен, придобивай необходимите знания, които ще променят живота ти към по-добро. Ти трябва да бъдеш силен, иначе за какво ще ти е всичкото това училище и знанията, които ти се преподават там?

Ники мечтаеше да е силен физически и да помъдрява все повече от ден на ден.

– Развивай се, – каза насърчително баща му. – Живей така, че да те запомнят с добро …

За Ники тези думи звучаха тържествено, но безсъдържателно. Та нали той бе умник, ще се справи с живота.

„Какво разбират родителите от истинско обучение, необходими знания, компетентност….?“

Рано сутринта жителите на един жилищен блок бяха събудени от звънък и отривист лай. Хората започнаха да излизат по балконите, а някои само леко открехваха пердетата на прозорците си, за да разберат какво става.

– Какво е предизвикало такава яростна реакция на четириногите? – Попита сънен Дако.

– Пак някой от младоците е.  Сигурно е оплескал нещо, – замърмори недоволно баба Гица.

Това бе най-обикновена история, но с изненадващ край.

Мони се прибра рано сутринта. Слънцето скоро щеше да изгрее. Той паркира новия си „Volkswagen Jetta“ близо до входа.

Мони беше малко попийнал и не беше в настроение. Когато слизаше от колата, едно бездомно куче мина край него. Без много да му мисли младежът изрита мелеза и влезе във входа.

„Този глупав младеж не знае кого напада, – помисли си кучето“.

Макар и мелез животното бе много умно.

То събра глутница кучета около колата на Мони и реши да даде заслуженото на своя насилник.

Кучетата се нахвърлиха върху колата и започнаха със зъбите си да късат парчета от бронята. Гумите станаха на парцали за нула време ….

След 10 минути „красавицата“ на Мони, заприлича на 100 годишна изхабена „бабичка“.

Не е нужно да се нараняват безпричинно безпомощните, както хора, така и животни.

Понякога изглежда, че светът е пълен с несправедливости. Животът е като бумеранг, каквото си отдал, такова ти се връща. Рано или късно всеки получава това, което е заслужил.

Чиния със сладки зърнени култури за закуска, пица или сандвич за обяд, ориз или спагети за вечеря с хапване от време на време на чипс, сладолед или сладкиши с кафе, така изглежда менюто на постоянно дъвчещия нещо, но все още гладен човек.

Коя е причината за този проблем?

Всички прости въглехидрати в състава на тези продукти се абсорбира от тялото прекалено бързо, което води до рязко покачване на нивото на кръвната захар. Наблюдава се изблик на бодрост, а след това рязък спад на настроението. Всичко това работи заедно с хормона на глада.

Как да се помогне в случая?

За да може енергията, получена с храната, да се изразходва равномерно, трябва да изберат храни с комплексни въглехидрати, които съдържат: зърнени култури, кафяв ориз, киноа,  кръстоцветни зеленчуци, плодове, пълнозърнест хляб и т.н.

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Има дни, когато на човек му се струва, че всичко е против него. Неуспех, след неуспех. Непознати хора ти създават проблеми и допълват чернотата на деня с още малко болка.

Ирина бе майка на четири деца. Днес тя отиде да пазарува в близкия супермаркет с малката си дъщеря Дора. Момиченцето страдаше от синдром на Даун.

Едва ли ще се изненадате, че майката с детето правеше голямо впечатление и събираше погледите на купувачите и персонала на магазина. Лошото е, че отношението към тази интересна двойка бе изключително негативно.

Една жена се скара на Ирина:

– Защо детето ви е така леко обуто? Вижте събуло си е обувките!

Това, че малката изхвърли обувките си, за да се намести по удобно в количката камион, неканената „съветничка“ изобщо не забеляза.

Когато Ирина се обърна към една от служителките:

– Извинете, можете ли да ми покажете ….

Бе прекъсната с изсумтяване и махане с ръка. Един вид не ме занимавайте.

Напрежението още повече се увеличи от младеж, който безцеремонно буташе всичко по пътя си, независимо дали това е жена с дете или възрастен човек, застанал на опашката.

В този магазин работеше Зина, което същи като Дора имаше синдром на Даун. При нея винаги имаше опашка. Тя не работеше много бързо, но винаги намираше за клиентите добра дума и им се усмихваше. Ирина, когато идваше в магазина, винаги разговаряше с нея. Ето и сега отиде при нея и тя повдигна настроението ѝ.

Зина попита:

– Знае ли детето езика на жестовете?

И показа знаците „още“ и „моля“. По-късно се изясни, че като дете тя най-често е използвала тези символи.

Ирина каза:

– Тези знаци, Дора ги знае, нищо, че е толкова малка.

Тогава Зина се усмихна:

– Време е да научи още един.

И показа знака, който означаваше „аз те обичам“.

Как е възможно да не се усмихнеш след това! И Ирина го направи съвсем сърдечно.

Има хора в този свят, които смятат, че тези със синдром на Даун, са излишна тежест за обществото, но този случай прави на прах и пепел всичките им доказателства.

Сред тълпата забързани хора, в задушаващата атмосфера на ежедневието изпъстрено с проблеми, само една от сътрудниците в магазина, имаща синдрома на Даун, отдели минути, за да зарадва малко позната жена, която бе обезсърчена от грубото отношение към нея и детето ѝ от страна на другите хора в магазина.

Това трябва да ни накара сериозно да се замислим за взаимоотношенията ни с околните, познати или непознати, болни или недъгави.