Цар Понт Митридат V бил отровен на неизвестен пир.
На трона седнал синът му Митридат VI, който като младеж започнал да приема различни отрови в малки дози, за да придобие имунитет.
Когато бил в напреднала възраст народът въстанал и той можел да бъде пленен.
Митридат сам искал да се самоубие, но отровата не подействала и той помолил своя охранител да го убие с меча си.
Първата световна война завърши. Това бе поредната катастрофа за българския народ. Последва духовна разруха. Хората се почувстваха сломени, съкрушени и отчаяни. Появи се реална заплаха националната ценностна система да рухне.
Хората бяха смазани и разбити. У някои българи се зароди желание да изтръгнат народа от апатията и несигурността, да повдигнат българският дух, който бе запазил народа ни от унищожение.
Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски, жадуваше да види борбени и отстояващи правото си българи.
Днес в ръцете му бе попаднало интересно писмо. Почерка беше неравен, но четлив. Някакъв селянин му бе написал: „Трябва да отдадем почит на „големите българи“, които са ни направили народ, като Левски, Ботев, Каравелов ……“
– Това е чудесна идея, – каза си Омарчевски. – Трябва да се увековечи паметта на великаните на непобедимия български дух, на творците на родната реч, мисъл и историческа слава, на големите ни дейци за народното пробуждение, за да служат за назидание и пример на поколенията.
И той реши да внесе в Народното събрание законопроект за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина.
Омарчевски се срещна с професор Боян Пенев и двамата дълго обсъждаха този въпрос. Пенев беше от хората, на които тази идея не му бе чужда.
– А защо да не се обяви за празник по този повод? – попита Омарчевски.
– Как мислиш добре ли ще звучи „Празник на народните будители“? – професорът погледна възторжено събеседника си. – Този ще бъде ден на почит пред онези родолюбци, които са пробуждали народа чрез слово и оръжие, воювали са за вярата, езика и свободата на България.
– Нека плеадата на будителите започне с Паисий Хилендарски, да преминава през книжовници и заможни българи, вложили сили и средства в създаването на училища и църкви в подкрепа на вярата. Сред будителите нека бъдат и десетките борци за национално освобождение, хората на образованието, науката и културата, допринесли за духовното развитие на България.
След това неусетно дойде денят, в който Омарчевски застана пред Народното събрание, за да изложи мотивите за празника. Гласът му звучеше тържествено и внушително:
– Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си…
Никой в залата не можеше да отрече това.
– Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.
Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.
Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – …
Болката, че са изтървали младежта, замъгли очите на мнозина от седящите.
– Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото.
А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот.
От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България……
Всички го слушаха съсредоточено и внимателно. Не едно родолюбиво сърце трепна при този призив. Всички бяха единодушни, че това е необходимо за възраждането на българския дух.
Сред най-популярните български народни будители бяха признати Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други.
На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излезе с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември бе определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“.
Цар Борис III подписа закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г.
Така 1 ноември бе обявен за официален народен празник в чест и памет на заслужилите българи.
Много е трудно да преодоляваме дадено разстояние с търпение.
Обикновено си мислим, че ни трябва много търпение, за да лежим на леглото, когато сме болни. Въпреки това, не мисля, че е много трудно да се постигне търпението на един болен.
Вярвам, че търпението има много по-голямо значение, като например, издръжливост за изминаването на дълъг път.
Голяма сила изявяват тези, които остават спокойни по време на скръб или безропотно понасят ударите на враждебно настроените към тях.
Но знам нещо, което въплъщава в себе си още по-голяма сила. Това е да останеш на работата си, приемайки ударите на другите, страдайки с наранено сърце да продължаваш своя път. Дори и дълбоко огорчен в духа си, да продължаваш да изпълняваш ежедневните си задължение.
Така е постъпвал Христос. Много от нас могат да въздържат сълзите си при болка, но по-трудно е да проявим търпение на улицата.
Ние сме призвани да погребем мъката си не в летаргично спокойствие, а в деятелно служение – в банката, в работилницата, при разговори и насърчаване на другите. Такова погребване на мъката е много трудно, но именно в това се заключава преодоляването на разстояния с търпение.
Такова е било Твоето търпение, Сине Човешки! То е съчетавало в себе си ожидание и напредване по пътя, очаквайки цели и изпълнения на по-малко важните неща в това време.
Виждам Те в Кана, как превръщаш водата във вино, за да не бъде помрачена сватбата. В пустинята нахрани народа с хляб, облекчавайки нужда му.
През цялото време Ти носеше голямо бреме, с никого не го сподели, на никой не се оплака от него.
Хората молят за дъга в облака, а аз бих искала повече от Теб. Бих искала да донасям радост на другите.
Моето търпение ще достигне до съвършенство, когато съумея да работя на лозето Ти.
Знамената и флаговете още от племенните войни, са играли важна роля. И това е съвсем разбираемо.
Чрез тях страните се изявяват и предупреждават, демонстрират намерения и амбиции.
Флагът не е просто емблема, а реална идеология.
Разбира се, през последните векове основната функция на флага малко е загубила своята актуалност. Но сред еднотипните и скучни знамена има и много интересни.
Единственото знаме в света, на което е нарисувано военно оръжие и селскостопанско оръдие принадлежи на Мозамбик.
На него мотика е кръстосана с автомат Калашников. Това са държавните символи на африканската страна, които дават представа за вътрешното състояние на народа.
Гражданската война там не е преставала в продължение на много десетилетия. Конфликтите в страната продължават и до днес.
В САЩ президентът се избира не пряко от народа, а от така наречената избирателната колегия.
Броят на избирателите в даден щата е равен на броя на неговите представители в Конгреса, зависещи от числеността на населението.
Всеки гражданин има право да даде своя глас. След това всеки щат определя своя победите и всички избиратели от този щат гласуват за него на принципа „победителят получава всичко“.
Поради тази система три пъти в историята президент е станал кандидат, който не е събрал мнозинство от народния вот.
Последният такъв случай е станал през 2000 г., когато за президент е избран Джордж Буш младши.
Теоретично при екстремални значение на всички показатели човек може да спечели изборите, набирайки само 22% от народния вот.