Елена бе само на 17 години, а ѝ се живееше толкова много. Но сбърка и сега на ръцете ѝ тегнеше девет месечен син.

Нито усмивката, нито слабото гласче на малкия я радваха. Тя искаше да се отърве от него.

Един ден, както си седеше, Елена реши:

– Ще го дам в някой детски дом.

И отиде, но и казаха:

– Скоро ще навършиш 18 години и ще трябва да плащаш издръжка за детето.

Това нацяло обърка плановете ѝ.

– Е, има и други начини да се отърва от него. Например да го умора от глад….., – зловеща усмивка се изписа на лицето ѝ.

И го направи. Излезе, заключи вратата и не се върна цели осем дена.

След осем дена полицаите извикаха съседите за свидетели. Това, което хората видяха там силно ги разтърси.

– Не съм чула бебето да плаче, – каза баба Неда, като се кръстеше непрестанно, стресната от изкривеното малко телце.

– Не съм забелязал нещо подозрително повече от седмица, – каза Марин, който живееше в съседния апартамент.

– Бащата на детето виждали ли сте да идва тук? А родителите ѝ? – питаха полицаите.

– Никой не е идвал, – каза леля Йона, – тя живееше сама с детето.

– Бащата, бабата и дядото, сега си живеят спокойно, – каза дядо Кольо, – те  едва ли са знаели, че имат син и внук.

На Елена ѝ предстоеше съд, а наказанието нямаше да бъде малко, защото тя съзнателно бе извършила убийство.

Младата майка гледаше апатично, все едно всичко случващо се, не се отнасяше до нея.

„Ако знаят, че пак съм бременна, – мислеше си Елена, – ще ме разкъсат. За тях съм една малка развратница. Но сега няма, кой да им каже…. А детето просто ще го оставя в някой кош за боклук…“

Ако Елена бе осъзнала грешката си, околните донякъде можеха да я приемат, макар и трудно, но тя нямаше намерение изобщо да поправя нещата.

Кризата нарастваше главоломно в живота ѝ, а тя все повече затъваше в калта.

Виктор си дойде от училище и хвърли чантата си под масата. Събу си обувките и се изтегна на дивана.
Родителите му бяха на работа и щяха да си дойдат чак вечерта.

Стомахът му подсказваше, че трябва се размърда, иначе гладен щеше да остане.

Майка му предвидливо оставяше храната в хладилника, той само трябваше да я стопли.

Неохотно затътри крака към кухнята. Отвори хладилника и извади приготвената му порция. Постави я на котлона и го включи.

– Докато се стопли, ще изгледам един анимационен филм, – каза си Виктор и се върна в хола.

След първият филм последва втори…..

Мина около половин час. Виктор усети лека миризма на изгоряло, но не ѝ предаде особено значение.
Но миризмата започна да се усилва и той си спомни, че е сложил ядене да се топли.

Изтича в кухнята. От тенджерата се виеше черен дим. Цялата кухня не се виждаше от този дим. Виктор бързо отвори прозореца и едва тогава се сети, че трябва да махне изгорялата тенджера от котлона.

Добре, че се сети да вземе кърпа, за да не си изгори ръцете, когато отместваше тенджерата, но за беда я постави на близкия стол. И съдът бързо заплува в разтопената пластмаса, от която бе направен стола.

– Какво да правя? Мама и татко ще се върнат след три часа, – каза си Виктор, като погледна уплашено стенния часовник.

Нямаше да му се размине, на всичкото отгоре остана и гладен.

Набра бързо телефония номер на майка си и изплака в слушалката:

– Мамоооооооо!

– Какво се е случило? – разтревожено попита майка му.

– Всичко изгоряяяяяяяяяяяяя…

– Какво е изгоряло? – тревогата ѝ нарасна.

– Всичкоооооо….

След това Виктор остави слушалката и отиде да си догледа анимационни филм.

Телефонът няколко пъти звънна, но той не вдигна слушалката. Не беше му до приказки.

Майка му се прибра много по-рано от обикновенно. Тя огледа „бойното поле“ и се усмихна:

– Радвам се, че не всичко е изгоряло, а само твоя обяд.

Наказанието му се размина.

До края на 60-те футболните съдии нямали картони, а предупрежденията просто отбелязвали в тетрадка.

Анализирайки няколко скандала на международни мачове, свързани със езиковата бариера между играч и съдия, ръководителят на съдийския корпус на Световната купа Кен Астън поискал да направи системата  за наказания по-нагледна.

Решението се появило у него, когато пътувал с колата си и спрял на светофар.

Когато се прибрал в къщи споделил идеята с жена си, тя веднага я визуализирала изрязвайки от цветен картон жълти и червени картички.

Духът се угасява много лесно. За това е нужно просто да пренебрегнем наказанието от Господа или да се предадем на униние, когато Той ни изобличава.

И колкото повече е ограничено нашето разбиране за освещението, токова по-често приемаме сянката за реалност, а когато дойде до нас Божия Дух си казваме:

– Това навярно е от дявола.

Не угасявайте Духа и не Го пренебрегвайте, когато ви каже:

– Повече не се лъжете, не бъдете слепи, не всичко е така, както си го мислите. До сега не съм ви го открил, но сега го правя“.

Когато Господ ви изобличава, смирете се. Приемете поуката, така че между вас и Бог да няма недоразумение.

Ние започваме да се цупим на Бога и да Му казваме:

– Какво да се прави? Молих се, а стана още по-лошо. Отказвам се от тази работа.

Помислете си, какво би се случило ако постъпвахте така в коя да е сфера от вашия живот!

Готов ли съм, Бог сериозно да се заеме с мен и да извърши в мен нещо достойно за Него?

Освещението не е това, което искаме от Бога. Това е нещото, което Бог иска да направи с мен и за мен. Той непременно ще приведе ума и духа ми в такова състояние, че да Му позволя да освети Себе Си в пълнота, което на мен нищо не ми струва.

В древни времена живите същества обитаващи земята, нямали собствени управници. Всички се управлявали от един дух.

Един дух ръководел хората, друг обитателите на водата, а трети над дивите животни в горите и планините.

Птиците и насекомите също си имали ръководещ дух. Всеки дух си имал храм, където се събирали същества, които той управлявал.

Храмът на духа, властваш над птиците, бил високо в небето, под самите облаци. За това птиците трябвало да живеят толкова високо и им било трудно да си доставят храна. Поради това духът на птиците им разрешил един път в седмицата, да се спускат на земята за храна.

Всички птици били доволни от решението на духа. На тях им харесвало да живеят на високо, където не ги грозила опасност и само един път в седмицата те се спускали на земята за храна.
На всички птици им допаднал такъв живот, с изключение на кокошката.

Тя мислила само за това, как да получи повече храна. И била съгласна да живее дори на място, където има опасности. За това кокошката често бягала на опасните места. Духът пазел кокошката, но тя не го слушала.

Веднъж духът заминал по своите си работи, а на птиците разрешил да долетят до земята за храна, но след това бързо да се върнат в храма. Птиците изпълнили заповедта на духа и скоро се върнали от земята, само кокошката не се върнала.

Когато духът се върнал в храма, той проверил всичките ли му поданици са по местата си. Кокошката я нямало и той тръгнал да я търси на земята.

А алчната кокошка отишла толкова далече, че духът не могъл да я намери. Тогава той много се ядосал и казал:

– Въпреки, че кокошката има крила, за наказание поради нейната алчност, нека тя да не може да лети толкова далеко, колкото другите птици и нека живее на земята.

От тогава кокошката не може да се изкачи на небето и останала да живее на земята.