Съдили веднъж един поп за някакво престъпление. Защитавал го Фьодор Плевако известен адвокат.

Попитали Плевако:

– Добра ли е вашата защитна реч?

– Тя се състои само от едно изречение, – отговорил адвоката.

След обвинителния акт на прокурора, който искал полагащото се наказание, дошъл редът на защитата.

Плевако станал и казал:

– Господа, нека си спомним колко грехове ни е простил отеца, така че сега не е ли наш ред и ние да му простим и да го освободим само за един грях?!

Реакцията била очаквана. Попа бил оправдан.

На 7 февруари 1894 г. в Колумбия било планирано наказанието на един млад мъж на име Уил Първис. Той бил осъден на смърт чрез обесване.

Самият Първис твърдял, че е невинен. Когато чул присъдата извикал към съдиите:

– Всички ви ще надживея.

Когато поставили примката на шията му, тя внезапно се развързала и осъденият паднал в люка, оставайки жив и невредим.

Изпълнението на присъдата било отложено, тъй като по-голяма част от от свидетелите на случилото се смятали, че това е Божия намеса.

Решено било да го обесят на 2 декември 1895 г., но малко преди това Първис избягал от затвора.

През 1896 г. той се предал на властите и присъдата му била заменена с доживотен затвор.

През 1898 г. Първис бил помилван, защото хората не вярвали, че той е виновен. Накрая  през 1917 г. някой и Джосеф Бирд, преди смъртта си признал, че е извършил престъплението, за което бил обвинен Първис.

Уил Първис починал на 13 октомври 1938 г. Три дена преди това умрял последният от съдиите, които го осъдили на смърт.

Така думите на Първис се сбъднали, той надживял своите съдии.

Джон служеше по моретата от дванадесет годишна възраст. Баща му беше собственик на кораби, които плаваха по Средиземно море. Той често взимаше Джон със себе си в плаванията и го подготвяше да служи в Кралския военноморски флот.

Джон стана опитен моряк, но бе недисциплиниран. Презираше всяко началство. Гледаше през пръсти на нарушенията на другите моряци. Събираше се често с лоши приятели. И въпреки, че знанията и опита му даваха право да служи като офицер, поведението му бе причина за множество наказания и понижение в звание.

Джон беше на двадесет години, когато замина за Африка, привлечен от доходната търговия с роби. Когато стана на двадесет и една години той имаше свой кораб „Greyhound“, с който браздеше Атлантически океан. Този кораб му носеше печалби от търговията с роби.

Джон се надсмиваше:

– Морал, глупости. Живей , както ти харесва.

Злобно се шегуваше с вярващите. Съчиняваше анекдоти за книгата „Подражание на Христос“.

През една нощ вълните яростно удряха „Greyhound“. Те въртяха кораба, издигаха го на гребена на вълните и го спускаха надълбоко във водната бездната.

Събуждайки се от сън, Джон забеляза, че каютата бе залята от вода. Бордът на „Greyhound“ бе силно повреден. Такива разрушения бяха достатъчни, корабът да отиде на дъното.

– Безсмислено е, – казаха моряците. – Нищо не можем да се направи. Всички ще умрем.

И когато не бе останала никаква надежда, Джон застана на лицето си върху мократа палуба и се помоли:
– Господи, смили се над нас, дори и да не трябва да правиш това.

„Greyhound“ и екипажът се спасиха.

Джон не забрави Божията милост, оказана му в тази буря, насред Атлантическия океан.

Когато се върна в Англия Джон написа много песни. Той не само съчиняваше песни, но проповядваше и Божието слово.

Петдесет години Джон разказваше от амвона за Спасителят:

– Той идва при всеки, както дойде при мен по време на бурята……

Този търговец на роби, който бе преобразен чрез Бога бе Джон Нютон.

Сплетните и клюките са най-древния вид устно творчество, което днес наричаме модерно повествование, т.е.съчиняване и разказване на истории.

Човек е така устроен, че за него е жизнено важно да узнае нещо за другите, да каже нещо за себе си, да привлече вниманието на околните, за да се почувства значим.

Дори и необщителността е начин да предизвикаш внимание у другите и да се откроиш между хората.

Да бъдеш особен и важен, е нашият най-голям двигател във всичко, което правим в живота си.

Нужно е тази мощна енергия да се насочи в по-спокойно и мирно русло. В противен случай може да се стигне до нежелани резултати, както в една от древните притчи.

По време на разцвета на Древна Гърция в един от храмовете се случило нещо ужасно. Една нощ някой бил разбил статуята на Зевс. Всички жители били объркани, те се страхували от отмъщението на Боговете.

Градските глашатаи призовавали по площадите престъпникът да се яви незабавно пред лицето на старейшините, за да понесе справедливо наказание.

Престъпникът изобщо нямал намерение да се показва. След една седмица била осквернена още една статуя. Появило се предположение, че извършителят е луд.

Поставили стражи в храма и накрая осквернителят на статуите бил хванат.

Попитали го:

– Знаеш ли какво те чака?

– Да, – весело отвърнал мъжът. – Смърт.

– Нима не се страхуваш да умреш?

– Страхувам се.

– Тогава защо направи всичко това, щом си знаел, че те очаква смърт?

Човекът дълбоко въздъхнал и казал:

– Аз съм никой. Цял живот съм бил незабележим. Нищо не съм направил, за да се отлича от другите, защото не знаех какво мога да направя. Исках да направя нещо, чрез което хората да ме забележат и да ме запомнят.

Той замълчал малко, а след това добавил:

– Истински умира този, който е забравен. Смъртта за мен е приемливо заплащане за такова безсмъртие.

И днес всеки се стреми да извърши нещо забележимо.

Всеки човек има някакви творчески способности. А творчеството е най-подходящия начин да станеш значим за себе си и другите.

За това позволете на тези ваши способности да се реализират.

Отзвукът от примитивния канибализъм можем да видим всеки ден.

Ако погледнем околните и анализираме поведението им, то винаги ще се намери човек, който изпитва удоволствие да клюкарства за другите. И това са хора, които са образовани и възприемат себе си като морални.

Съвременните медии  по всякакъв начин подкрепят нашите не съвсем културни стремежи. Словесното „изяждане“ се демонстрира всеки ден по телевизията, усмихвани се от страниците на „жълтите“ вестници и списания. Интернет е всеобщ ресторант, където се извиват и трошат кости, без някой да се стесняват от начина си на изразяване, нямайки страх от наказание.

„Добрите стари времена“, когато се клюкарстваше в къщи и на работното място, не са отменени.

Чистото преследване неподхождащо на всеки сътрудник в колектива или на детето в класа, се изявява като всеобща омраза и враждебност към другите. Не случайно такава ситуация се описва като „изядоха го“.

Така нашите първобитни чувства пробиват не много здравия културен слой и ние продължаваме да „изяждаме“ събратята си.

За това съвременния канибализъм е не само “ мълчанието на агнетата“ и докладите за престъпленията, а и словесното унищожаване на своя ближен.