Какво се случва, когато се колебаете да извършите това, което ви е казал Бог? Тогава първата крачка прави вашия враг. Дяволът ще действа с натиск върху вас.

Ако искате да живеете с вяра, тогава колебанията и съмненията ще бъдат едни от най-рискованите навици, които можете да си позволите. Те се явяват в резултат на нерешителността ви.

Библията казва, че такъв човек е нестабилен, не надежден и не е уверен в своите мисли, чувства и решения.

Ако мислите ви се раздвояват, такива ще бъдат и решенията ви. Вие се опитвате да живеете с вяра, а същевременно защитавате своя страх.

Ако вие се колебаете от вяра към страх и обратно, няма да имате никакъв напредък.

Още сега се разделете с навика си, да се колебаете. Вземете твърдо решение да се доверявате на Божието Слово и да постъпвате така, както То ви говори.

Когато към вас започнат да се прокрадват съмнение, отхвърляйте ги.

Когато Бог ви казва нещо, не губете време, за да го изпълните. Веднага пристъпвайте с вяра и по-този начин ще държите дявола далече от вас.

Психолози и социолози са доказали, че колкото един човек е по-благодарен, толкова е по-щастлив.

Ако искате да имате здрави взаимоотношения с някого, започнете да му благодарите.

Ще бъдете много щастливи и ще се наслаждавате на взаимоотношенията си с хората, ако развивате навика да им благодарите.

Апостол Павел казва: “ Благодаря на моя Бог всеки път, когато си спомням за вас“.

Тази проста истина е в основата на добрите взаимоотношения.

Каква е първата мисъл за хората в живота ви? За твърде много от нас, тя може да бъде такава: „Какво трябва да направят, за мен? До какви проблеми стигнахме? Какво е нужно, за да се поправят?“

Но Павел ни показва по различен начин. Първата му мисъл за приятелите бе благодарност. И това е моделът, който трябва да следваме, ако искаме връзки ни да заздравяват и отношенията ни да останат добри.

Ето едно предизвикателството: Колкото по-дълго познаваме някой, толкова по-вероятно е да се съсредоточим върху грешките му и лоши му времена, вместо на щастливите епизоди от живота му и на неговите успехи.

Ето защо е необходимо усилие от наша страна, за да изберем да благодарим на хората в живота си.

Когато ние развиваме навика да благодарим на Бог за хората около нас, че бъдем щастливи и ще имаме трайни и вечни добри взаимоотношения.

Обикновено си мислим за молитвата като правилен и грешен начин на изразяване, който се формира в съзнанието ни.

Но ако мислим за молитвата, като за дишане, което идва от белите дробове или като кръв, преминаваща по кръвоносните съдове на сърцето, тогава имаме по-точна представа за нея.

Кръвта тече по вените постоянно, ние не прекъсваме да дишаме, но за това изобщо не мислим. Това е естествено, защото постоянно се извършва.

Ние не винаги осъзнаваме, че Христос ни свързва съвършено с Бога, но ако сме Му послушни, Той ни свързва с Бога, без наше знание, това става спонтанно, без особено усилие.

Молитвата не е упражнение, тя е самият живот. Пазете се от всичко, което ви пречи да се молите, по всяко време и на всяко място.
„Непрестанно се молете“, не губете навика си да се моли в сърцето си.

Когато у нас се е оформил навик, това не остава незабележимо. Случва се да бъдем добри, търпеливи …, но това не е достатъчно.

Някакъв християнски „навик“ може да се превърне за нас в бог, като привичка да се молим или да четем Библията в определено време.

Тогава ще забележим, че Бог разчупва нашия график, за да му се покланяте не по навик, а с нещо повече от навик.

Навярно сте чули някой да казва:

– Сега не мога, моля се, това време прекарвам с Бога.

Но той не прекарва време с Бога, а по навик. Нещо липсва. Ако човек си признае това, той ще търси възможност да развие в себе си това качество, което му липсва.

Любовта започва там, където свършват очевидните навици. Когато те изчезнат, вие правите нещата без да се замисляте.

Докато вашата святост е подкрепена от съзнателни усилия, вие ще бъдете сигурни, че нещо ви липсва. Свръх естествен живот е живял Исус Христос, но Той е бил с Бога постоянно.

Има ли места, където не можете да бъдете с Бога? Тогава се откривайте на Бога в тези конкретни обстоятелства, докато не се срещнете с Него и там. Ще усетите, че животът ви ще стане по детски елементарен и естествен.

В групата младежи имаше такива, които формално присъстваха на събеседванията по изучаване на Библията. Те идваха на тези събирания, защото родителите ги караха.

Но имаше и други, които разсъждаваха, анализираха и размишляваха върху чутото. Техният неспокоен дух търсеше лицето на Господа.

Такъв беше Лъчезар, но приятелят му Марко бе от безразличните и незаинтересованите, търсещ във всичко собствената си изгода и ако не откриеше такава, гледаше да се измъкне и да изчезне нанякъде.

Лъчезар придърпа приятелят си след като свърши урока:

– Пак ли ще бягаш? Отново ли не чу нищо от това, което ни говори Младенова?

– Кво толкова? – разсърди се Марко. – Разпънали Го като разбойник между двама злосторника. Всяка година правим едно и също като по навик.

– Ето, – каза с тъга Лъчезар,  – поради съществуващите стереотипи, не виждаме истината, която ни се открива в тези дни.

– Е, добре де, – начумери се Марко, – спомняме си какво Христос е направил за нас.

Това бе по-скоро заучена фраза, а не израз на някакво убеждение.

– Това е важна битка между разголеното зло и любовта, която го побеждава, – каза разпалено Лъчезар.

– Погледи нещата реално, – разпери ръце Марко. – Хората нацяло се объркаха. Всеки тежко преживява самотата, въпреки всички съвременни средства за комуникации ….

– За свят, в които назряват сложни конфликти, единственият отговор може да бъде жертвата на Исус Христос на Голгота, – очите на Лъчезар пламтяха. – И този отговор вече е даден. За нас това е важно време. Период, в който се опитваме да се преборим с кризата, възникнала поради неизправните ни взаимоотношенията с Бога.

– И кво предлагаш в случая? – съвсем незаинтересовано попита Марко, колкото само да подразни приятеля си.

– Трябва да погледнем нещата по нов начин, – тържествуващо възкликна Лъчезар, – да видим, че зад всички наши беди, вече сияе победата.

– Да бе, триумфа звучи вече в ушите ни, – насмешливо с голяма доза ирония каза Марко.

– Не разбираш ли, че истинско упование за хората, може да бъде само Бог? Всеки може да те изостави и захвърли, но не и Господ.

Марко често се чувстваше пренебрегнат и изоставен от близки, приятели, дори и от случайно познати, затова думите на Лъчезар го ужилиха.

– В тези дни трябва не само да живеем с Него, – продължи Лъчезар, – а разбирайки истината, какво Исус е направил за нас на кръста, да получим нов подтик и стимул да живеем в тази истина.

Раменете на Марко започнаха да се тресат. Той плачеше. Спасителят бе докоснал сърцето му и му откриваше колко много го обича……