В големият град съседите дори не се познават. Понякога само се разминават и вяло, поради стар запазен навик се поздравяват.

Людмила скоро се нанесе в двустайния апартамент на един не многолюден блок, не че в него нямаше хора, а поради простата причина, че те само се разминаваха, дори без да се поздравяват. Не се интересуваха един от друг. Дори някой да умреше от тях, другите нямаше да разберат, докато не се разнесе зловонната миризма от апартамента му.

Людмила имаше три деца и ежедневието ѝ бе запълнено до секунда, но тя обичаше да общува с хората и се стараеше да им помогне с каквото може.

До нея живееше възрастна жена. За нея казваха:

– Те е много ексцентричен човек. Живее сама, не общува с другите от блока и в дома си не пуска никого.

Людмила си помисли: „Тази жена навярно има нужда от помощ, но не знае към кого да се обърне“.

Тя няколко пъти се опита да заговори възрастната жена:

– Здравейте! Ако имате нужда от помощ бих могла да ви помогна.

Но старицата се свиваше и отказваше всякакъв контакт.

Людмила не се отказваше лесно особено, когато нещата не вървяха. Тя чувстваше, че тази жена се нуждае от помощ, а тук никой не ѝ обръща внимание. Людмила продължи да я поздравява и да ѝ предлага помощта си.

Най-накрая възрастната жена ѝ се довери, дори ѝ отвори вратата на апартамента си.

Когато младата жена влезе в него, разбра защо тази старица се държи така странно. Това, което видя се оказа много по-лошо от това, което очакваше.

Подът бе покрит със доста голям слой мръсотия. Дрехите бяха стари, а мебелите напукани. В кухнята почти нямаше храна.

И Людмила се хвана за работа. За няколко дена почисти апартамента. Изхвърли старите мебели и ги замени с запазени, които ѝ отстъпиха приятели и познати, когато им разказа историята на баба Мина. Превърна жилището в място, подходящо за живеене.

Изведнъж всичко се промени за старата жена, не само леглото, мебелите и всичко останало в апартамента. Тя вече имаше нови приятели, които често я посещаваха, готвеха ѝ и се грижена за нея.

Не е вярно, че хората в града, не се обичат и не желаят да общуват един със друг, просто им трябва повод, за да покажат добротата си.

Първото неписано правило в химията гласи: Не пробвай на вкус това, което излиза от вашата реторта.

Но изглежда Карл Шееле явно не е усвоил тази мъдрост.

Той е живял в онова време, когато наричали кислорода „горещ въздух“, така че това е простимо.

Шееле успял да открие редица елементи в периодичната система – барий, волфрам и споменатия вече кислород, докато навикът му да опитва веществата с език не го довел до гроба.

Силата не е в знанията, а в знанията и действията. Идеята не може сама да принесе полза, докато не се раздвижите, за да я осъществите.

Например, прочели сте даден текст и сте решили да промените някои от навиците си. Но ако нищо не направите по въпроса, тази информация за вас ще остане безполезна.

Ако сте прочели дадени съвети, пробвайте ги и ги приложете.

По-малко разум, повече емоции, тогава начина на промяната ви ще стане синоним на удоволствие, а ако отсъстват измененията, които очаквате, това води до болка.

Този навик ни убива по два начина.

Първо, ние решаваме, че знаем , какво ще се случи и за това сме невнимателни и действаме опирайки се на това решение.

Второ, ние си представяме, че умеем да четем чуждите мисли и като че ли знаем защо другите правят така или какво си мислят. Отново грешим и то фундаментално.

Именно тази глупост разрушава взаимоотношенията ни с другите и го прави по неповторим начин, унищожавайки и самите нас..

Проблеми със самочувствието често провокират различни прояви като срамежливост, несигурност, неспособност да се приспособи човек в колектива.

Ето ви и пет навика съпровождащи низкото самочувствие, от които непременно трябва да се избавите.

Навика да се сравнявате с другите е сигурен знак за зависимост. Оценявайки себе си чрез другите, ние рискуваме никога да не узнаем какви сме всъщност. Ако не помислим добре, какво да правим с нашия живот, ще се появят други, които ще го направят вместо нас.

Навика на съперничене е ревност да се скрие усещането за това, че сме по-лоши от другите, а същевременно  се опитваме да докажем обратното. Така нашето подтиснато его се явява единствения стимул да живеем като в състезание. За това бъдете тези, които са добре и имат повече.

Отказвайки се да вярваме в себе си, ние живеем с надежда и очакване. През цялото време, когато очакваме нещо, ние не знаем даже какво е то.

Когато не знаем собствената си цена, ние прибягваме до оценката на другите. Търсейки признание от другите, ние не правим това, което ни се иска, а това, което ще стане заслуга пред другите. Но егото ни не знае насищане. За да се изтръгнем от това състояние, трябва да осъзнаем собствената си ценност.

Когато не вярваме в собствените си сили, ние използваме чужди постижения за собствените си цели. Волно или неволно ставаме манипулатори. Залагаме на съжаление, състрадание, предизвикаме съвести и играем на чувството на вина у хората.