Двамата приятели отново се бяха събрали, да обсъждат и да споделят мислите си по един или друг въпрос. Днес на дневен ред бе ангажираността.

Марко наперено заяви:

– Ако не разбираме Божието дело в нашето творение, тогава нямаме истински смисъл в човешкото си съществуване.

– Ако нямаме истински Създател, – ухили се Митко, – ние сме някаква космическа случайност, дошла от нищото, отивайки за никъде.

– Все едно сме никой, без крайна отговорност или вечна ценност, – повдигна се на пръсти Марко.

– Е, това е депресиращо, – сбърчи нос Митко. – Хубаво е, че не е истина.

– Може да намерим временно удовлетворение в нещата и хората, но постоянно, дълбоко и пълно такова се намира само в правилната връзка с Бога, за Когото сме създадени, – добави Марко.

– Забележи, – отбеляза Митко, – не само нашето същество е създадено за Бога, но и делата ни са за Него. Ти и аз сме създадени, за да се посветим в служение на Господа.

– Това е така, – съгласи се Марко. – Например, Едемската градина не беше само място, където човек да живее, но и да служи.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

След години на борба и молитва Филип най-после спря да пие.

Това не бе всичко.

Той отдаваше продължаващата си трезвеност на Божието дело в живота си.

Направи и няколко важни промени.

– Няма да държа алкохол в дома си. Ще внимавам в мислите и настроенията си. Ще се облягам на Господа. Не трябва да оставям място за изкушения или грях.

Филип знаеше, че трябва да бъде бдителен, защото атаките на дявола често са неочаквани особено, когато изглежда, че животът може да бъде по-добър или човек си мисли, че никога няма да бъде изкушаван в определена област.

По-добре да се подчиняваме на Бога и да „се съпротивляват на дявола“.

Най-добрият начин да му се съпротивляваме е, да стоим близо до Бога чрез молитва и време в Писанието. Когато го правим, Бог се приближава до нас чрез Своя Дух.

Наблизо се намираше малък парк, където Ники разхождаше всеки ден едно малко момче, за което се грижеше.

Любимото място на детето бе детска площадка, където се намираше малка врата. Тя бе достатъчно голяма за да мине момчето, но много ниска бе Ники.

За целта Ники падаше на колене, за да се промъкне през малкия отвор, защото детето го примамваше да го догони.

Малката порта на детската площадка напомни на Ники за нагледния урок на Исус.

– Ако не станете като децата, няма да влезете в Небесното царство.

Да си дете, не означава, да си пренебрегнат и отхвърлен.

Исус използва това описание, за да подчертае човешката ни склонност да бъдем забелязани и да търсим власт и влияние.

Разбира се, Исус не е искал от учениците Си да станат отново деца, а по-скоро е посочвал чертите, които характеризират онези, които му служат.

Най-големият белег е смирението. Човекът, който служи на другите.

Малката градинска вратичка е напомняне, че смирението не ни идва естествено.

Вярващите в Исус трябва да бъдат такива.

Нужно да следваме нашия Спасител, който е пример за този начин на живот, Който смири Себе Си и „ прие образа на слуга“.

Отборът се бореше за място в А група. Най-талантливият играч наруши споразуменията с отбора.

Треньорът Добромиров бе поставен пред дилема:

– Да го оставя да играе, за да се увеличат шансовете ни или да го накарам да седне на резервната скамейка и да отстоявам почтеност.

Родителите му го притискаха. Спортния директор очакваше да играе. Тежестта бе реална.

Добромиров се двоумеше:

– Ако кажех „да“ и го пуснех да играе, това означаваше да кажа „не“ на всичко, което учех тези момчета за характера.

Добромиров го остави на пейката.

Критиките дойдоха веднага.

От гневни родители, разочаровани фенове, спортния директор валяха обаждания:

– Теб не те е грижа за победата.

Въпреки всичко отборът победи и влязоха в така желаната А група.