Младата Елена се омъжи за офицера Спас Николов. Те бяха много щастливи, но започна войната. Спас изпрати съпругата си при своите родители на село и се отправи на фронта.

Веднъж Елена, както си лежеше на дивана, погледна към огледалото, което бе поставено между двата прозореца. Тя забеляза странни карти, които „изплуваха“ от него. Там ставаше нещо.

Елена внимателно се вгледа и видя мъжа си с още един войник. Те пълзяха и се оглеждаха настрани.

Малко по-нататък младата жена забеляза две други фигури, които се прокрадваха зад мъжа ѝ и войника с него.

Елена трепна.

– Навярно това са врагове, – прошепна тя.

Единият от тях извади нож и се спусна към Спас.

Елена извика ужасена:

– Господи, опази го …

И без да разбира какво прави, взе от масата първото, което попадна в ръцете ѝ и го хвърли върху огледалото. Последва звън от разбито стъкло.

Майката на Спас обезпокоена от този шум, бързо изтича в стаята и намери снаха си припаднала.

Когато дойде на себе си, Елена сподели с възрастната жена:

– Там в огледалото видях Спас и още един войник с него. Зад гърба им се прокрадваха други двама. Единият от тях извади нож и се нахвърли върху Спас. Обезумях и хвърлих първото, което напипах на масата, срещу огледалото …

Майката на Спас  се опита да успокои снаха си, а после в дневника си записа видението ѝ.

След няколко седмици си дойде и Спас, който бе получил кратък отпуск.

Той веднага разказа на родителите и жена си, какво странно събитие се бе случило с него:

– С Павел бяхме изпратени на разузнаване. Пълзейки се придвижвахме през вражеския тил. Изведнъж се чу женски вик и звън от счупено стъкло. Обърнахме се веднага и видяхме двама от вражеската армия мъртви на земята. Единият държеше нож в ръка.

Майката на Спас и Елена се спогледаха. Възрастната жена отиде и донесе дневника си. След това даде на сина си да прочете, какво бе написала за този ден, в който той бе преживял чудното избавление.

Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.

Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Училищният звънец огласи сградата на училището. Децата бързо заеха местата си, а учителите с дневници под ръка закрачиха към класните стаи.

Николина Стоянова видя разплакано момиченце в коридора, което с развълнуван глас ѝ сподели:

– Откраднаха ми джобното ножче.

– Мило дете, не бива да бързаме да обвиняваме някой в кражба, – каза Стоянова, като погали момичето по главата.

– Но какво да правя? – изплашено попита детето.

– Ще ти разкажа една история, – каза учителката, – може тя да ти помогне.

Момичето впери очи в нея, а тя започна своя разказ:

– Преди няколко години от един богат джентълмен откраднали много скъпа вещ, която била спомен от негов починал приятел.

– Този човек отишъл ли е в полицията, да разкаже за кражбата? – нетърпеливо се обади момичето.

– Не! – засмя се Стоянова. – Той просто застанал на колене и започнал да се моли: „Господи, нека съвестта на крадецът не му дава мира дотогава, докато той не донесе откраднатата вещ“.

– Донесъл ли я е? – попита нетърпеливо момиченцето.

Стоянова без да обръща внимание на прекъсването от страна на детето, продължи разказа си:

– На същия ден вечерта, някой почукал на вратата на богатия човек. Когато я отворил, пред него стоял мъж, който бил скромно облечен. Той със сълзи на очи казал: „Моля да ми простите, господине! Аз откраднах от вас скъпа вещ. Но не можех да намеря покой, докато не взех твърдо решение да дойда и да ви я донеса“.

Момиченцето гледаше с ококорени очи учителката.

– Направи и ти така, – посъветва детето Стоянова, – вероятно ще получиш обратно ножчето си.

Момичето само поклати глава и си тръгна вече успокоено.

На другия ден същото дете срещна Стоянова и със сияещо лице радостно каза:

– Послушах съвета ви. Разказах на Господа за болката си, а тази сутрин ножчето ми беше на мястото си.

Цена и Стойо скоро омъжиха дъщеря си Кремена. Много се радваха, защото зет им  бе стабилно момче. Имаше апартамент в града. Изкарваше добри пари. Освен това от родителите си скоро бе получил нова кола.

Всичко мина по реди си. Голяма сватба, много гости, смях, и веселие.
А след това Кремена замина с мъжа си да живее в големия град.

На Рождество Цена и Стойо получиха картичка от младоженците:

„Младенец ни се роди!“ – Исая 9:6.

Родителите на Кремена изведнъж се притесниха.

Стойо в недоумение каза на жена си:

– Колко бързо им се е родило бебе? Не се е минал и месец, откак се ожениха. Какво са правили?

А Цена взе да се вайка и с ужас изстена:

– Кремена е толкова слабичка. Как е могла да роди бебе тежащо 9,6 килограма?

– Да! – натъжен каза Стойо. – Освен това са го нарекли и Исая, на кого ли са го кръстили?

– Това не е българско име, – отбеляза опечалена Цена.

И двамата се затюхкаха:

– Какво ли ще да е това отроче?

Горките, не свързваха картичката с наближаващия празник Рождество. За това и не се досетиха, че младите им напомнят за едно чудно раждане, донесло спасение, радост и мир на хората.

„Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът: ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“.