Дядо Петър седеше под стария орех, хората минаваха и го поздравяваха. В селото го почитаха и уважаваха за мъдростта му.

Той имаше внук Пепо, който се вреше навсякъде и се интересуваше от всичко. Момчето порасна и се поизточи, но и като младеж бе буен и любознателен

Пепо видя дядо си под ореха и дойде при него.

– Вчера ми говореше за правилното мислене, дядо, – каза Пепо. – Имаш ли нещо против пак да поговорим за това?

– Добре, – съгласи се малко неохотно старецът. – Всичко, което се случва на човек добро или лошо, е следствие на неговото мислене. То предопределя взетите решения и направените избори, водещи до неговите действия.

– Резултатите остават, – каза младежът, – те никога не изчезват, а отгоре на това се и трупат. Странното е, че едни могат да привличат, а други да бъдат като бариера.

– Това се нарича „репутация“,  – уточни дядо Петър.

– Не вярвам да се създава репутация от едно единствено действие, – каза Пепо.

– Тя се създава с времето, – поклати глава старецът, – чрез много повторения и еднотипни действия.

– Интересното е, – каза младежът, – че нито лични симпатии, дори намесата на държавата не са в състояние да вкарат принудително успех в живот, известен с лоша репутация.

– Успехът идва сам, – подчерта дядо Петър, –  той не може да бъде поискан или принуден. Не възможно е да бъде прескочен някой момент от този процеса на изграждане. След лоши резултати, породени от неправилни действия, човек може да заяви, че е решил да промени поведението си и наистина да го направи, но ако фундамента му не бъде поправен ….. мисленето му не се промени, резултатите пак няма да бъдат добри.

– Защо? – попита младежът.

– Защото те са произведени от действия, които са плод на решения, взети по стария начин.

– Тогава защо на човека да не му дадем повече от една възможност да се поправи? – попита Пепо.

– Докато този човек не промени мисленето си, той няма много варианти за успех. Когато нечия лоша репутация се е установила, хората очакват глупави решения, водещи до неприемливи действия и получаване на посредствени резултати.

– Какво ще ме посъветваш в случая, дядо?

– Не се събирай с хора създали си лоша репутация.

Група ентусиазирани родители обсъждаха списък от качествата, които трябваше, според тях, да притежават децата им. Те бяха изписали цели 20 точки.

В тях бяха включени: да вярват в Бога; да притежават мъдрост, здрав разум и да умеят да разбират хората; да благодарят за всичко; да се радват на живота; да са финансово грамотни, да са отговорни; да имат висок морал.

Около тази точка се развихри мощна дискусия.

– Да бъде „с висок морал“, – почеса се по главата Петров, – не е ли някак двусмислено? Не може ли да се посочи нещо по-точно?

– Тогава вместо морал нека напишем почтеност и принципност, – предложи Семерджиева.

– Да ги запишем в две отделни точки, – обади се Белев.

– А това не са ли определения на едно и също нещо? – попита Сотиров.

Повечето бяха на мнение, че са едно и също нещо. Дори Пенчева беше започнала да задрасква „почтеност“ от списъка.

– Не, – скочи Симеонов, – тези думи не означават едно и също нещо. Те имат корено различно значение.

– Е, щом ще ги вписваме и двете, – каза Пенчева, – моля да поясните, господин Симеонов, каква е разликата между тях.

Когато питаха Симеонов какво работи, той често се шегуваше, че е „археолог на човешките склонности“, а когато искаха да поясни какво е това, отговаряше:

– Уеднаквявам мислите на хората, така че да се движат заедно в едно направление, за да постигнат успех.

Той изчакваше хората да помислят и да се изкажат на глас разсъжденията си, а след това ги побутваше в правилната посока, ако бяха излезли извън релсите.

След реакцията му групата очакваше да чуе, какво той ще им предложи.

– Какво е почтеност? – започна Симеонов с въпрос. – Ако една банка е почтена, тя ще вдъхва доверие на клиентите си. Почтеността е човешко качество. На почтения човек всички му имат доверие. На него може да се разчита.

– Но каква е тук връзката с морала? – попита Петров.

– Моралният човек не лъже, не краде, не …..-  спря за малко Симеонов, – но човек може да бъде морален и ако не върши абсолютно нищо. Ако моралът изисква да не се вършат нередни неща, принципността означава съзнателно и активно да вършиш това, което трябва.

– Да, разбрах какво искате да кажете, – обади се Сотиров. – Например, ако видя, че някой върши нещо нередно, но не участвам в него, аз съм морален човек. Но ако издигна глас против нередността, ставам автоматично принципен.

– Истинската принципност, – каза Симеонов, – е рядко качество, но то може да издигне един обикновен човек на по-високо стъпало. На един почтен човек може да се има доверие, но му е необходима принципност., за да пристъпи напред и да извърши това, което трябва.

Всички се съгласиха, че почтеност и принципност са необходими на децата им и ги остави в списъка, като две различни точки.

Списъкът бе готов, сега оставаше най-трудната част, всички тези изброени качества да се реализират в децата.

Ако ти си родител, вярвам, че ще се съгласиш, че това никак не е лесно……

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.

Рени тъгуваше, днес бе изгубила две приятелки, хора, които много обичаше. Те ѝ бяха посветили много от времето, уменията и ресурсите си, а сега ги нямаше.

– Баба ми би казала, че всички ще се видим в отвъдното, – поиска да я успокои Мая. – Някой ден всички ще се съберем там заедно.

– Наистина ли вярваш в това? – попита Рени.

– Понякога се съмнявам, – засмя се Мая, – иска ми се това наистина да е вярно.

– Знам, че съществуват някакви сили …., – каза тихо Рени.

– Трябва много да се внимава, когато става въпрос за сили, защото някои от тях са свирепи и диви, – намеси се Камен. – Никога не съм го искал, но веднъж в гнева си, едва не убих едно момче. Тогава обещах, че дойде ли такова нещо до мен, ще се въздържам.

– На кого обеща? – попита Мая.

– На Бога, – отговори Камен.

– Имам чувството, че си обещал не само заради Бога, – провокира го Мая.

– Истината е, че се уплаших, – смънка Камен. – Бог ми е дал сили, за да ги използвам за добро, с мъдрост и любов. А всичко останало трябва да контролирам и да не позволявам да припари до мен. Не бих искал повече никого да наранявам.

– Това ми напомня на водното пространство, – обади се Рени, – под което се крият толкова много неща, които не можем да видим.

– Камене, – каза Мая, – баба ми казваше, че Бог е в контрол на нещата.

– Да така е, – съгласи се Камен, – но и от нас зависи, как ще постъпим. В противен случай щяхме да бъдем като машини. Щяхме да действаме по команда. Но Бог ни е дал избор. Той иска правилно да преценяваме нещата и да решим, дали да направим или направим дадено нещо.

„Сили, – с болка си помисли Рени. – Дали Бог можеше да отнеме мъката и болката ѝ по изгубените приятели?“

Рени не веднъж бе слушала Камен да говори за Божията любов. Чак сега тя осъзнаваше, че ако някой може да я изтръгне от печалта ѝ, това е само Бог.

Ангел и Бойко продължиха обиколката си. Около тях имаше многообразие от предмети.

– Навярно си виждал отчаян човек, – започна Ангел, – а и самият ти навярно си изпадал в подобно състояние. Отговори ми тогава, защо някои хора изпаднали в подобно положение решават да се самоубият, а на други им идва на ум, че са способни на велики дела?

– Не знам точно …. по-скоро не съм се замислял над това, – смънка несигурно Бойко.

– Ами помисли тогава, – провокира го Ангел.

– Може би това зависи от обстоятелствата, – малко неуверено каза Бойко.

– Само слабите хора се влияят от обстоятелствата, – натърти Ангел, – мъдрите ги превръщат в свои оръжия. Трябва ли да свеждаш глава и  да се измъчваш, пред всяка трудност, която ти се е изпречила? Твоите решения зависят ли от обстоятелствата?

Ангел се усмихна, а Бойко се намръщи.

– Не, не зависят, – отговори твърдо Бойко.

– И аз мисля така, – кимна с глава Ангел. – Обстоятелствата не са решаващи. Те са ежедневни уроци, от които човек черпи познание и мъдрост. Подтиснатия човек пилее прекалено много време, за да мисли върху настоящото си положение. Той не оставя място за по-ведри мисли, например, как той би искал да изглеждат нещата.

Бойко вдигна глава и смело попита:

– Защо се отказваме толкова лесно? Защо се оставяме на течението в живота да ни носи където си иска? Защо заобикаляме възможностите си?

– Заобикаляш и се оставаш по течението, защото нямаш вяра, – каза Ангел. – Пътя на най-малкото съпротивление ти спестява уроците на живота. Но ако се оставиш по течението, никога няма да достигнеш желаната цел.

– Е, да повечето хора се отказват, когато загрубее играта, – съгласи се Бойко. – Видят ли, че пътят стане опасен, те изостават.

– Понякога е важно да усетиш товара на гърба си, – засмя се Ангел. – Трябва да почувстваш пулсиращата и неудържима сила движеща кръвта ти. В периоди на бедствия, страх и ужас се изявяват само силните хора. Най-здравата стомана се калява в най-силния огън.

Бойко усещаше някакъв подем в себе си. Той вече се досещаше как да разреши проблемите си. В него се бе засилила увереността, че непременно ще успее.