На хората около нас не е известно какво става в глава ни. Те не виждат мислите, мечтите и мотивите на нашите действия. Така не могат да видят и нашата вяра в Христос.

Околните възприемат само твоето тяло. И по това как изглежда, те съдят за това, което става в теб.

Намръщените вежди говорят за недоволство, усмивката разкрива благодарността ни и доброто ни разположение, свитите юмруци са доказателство, че в нас напира гняв и враждебност.

Това, което показва нашето тяло, говори на хората какви сме всъщност.

Можем да декларираме нашата християнска вяра, колкото си искаме, но ако тялото ни свидетелства за друго, хората ще се усъмнят в нашите думи.

Дрехи, говор, навици, с всичко това трябва да прославяме Христос.

Ние трябва да бъдем „…. безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“

Вижда ли се твоята вяра чрез поведението на тялото ти?

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….

Веднъж в един провинциален театър Росини слушал доста лоша опера от  един малко известен музикант.

На едно място той се засмял и извадил нотен лист от джоба си, след което бързо записал няколко ноти.

– Какво си записахте маестро? – попитал го седящият до него мъж.

– Записах тази ария. Мотивът ѝ е прекрасен. За тази опера е твърде хубав. Мисля, че това мога да представя на милите дами, – Росини лукаво намигнал на малките ноти на листа, – те са по-подходяща среда….

Характерите на всички герои от произведенията на Достоевски са копирани от реални хора. Писателят  постоянно си намирал нови приятели. Започвал разговор, даже със  случайни минувачи.

Съвременниците му отбелязват, че когато писателят се е потопявал в написването на произведението, толкова много се увличал, че забравял да яде.

Той цял ден се разхождал из стаята и на глас изказвал отделните изречения.

Веднъж при писането на един от известните си романи, той ходел от ъгъл до ъгъл и сам със себе си разговарял за отношението на Разколников към старицата лихварка и неговия мотив за извършване на престъплението.

Лакеят се изплашил, когато чул случайно диалога, който развивал Достоевски и си помислил, че писателят е решил да убие някого.

Любовта не е просто „усмихнато“ приятелско отношение към хората. Могат и да ви се усмихват, но когато работата стигне до дела, всички изчезват или ви казват, че нужда ви е ваше лично дело.

Това не е само положително отношение. Любовта може и трябва да бъде строга, взискателна, дори горчива, а истината да казва в очите.

В нея няма мотиви за алчност, жажда за власт или така да бъде“ по моему“. Това не е любов, а чувство за притежание, егоизъм и грижа за себе си.

Наличието на любов е мярка на зрялост и показател за улегналост и разсъдливост. Важно е да се стремим да растем и развиваме духовно и да не спираме този процес.

Детето се отличава с егоцентризъм. С възрастта  и възпитанието то трябва да излезе от него. И когато стане възрастен да бъде готов, да умее да обича, да приема и носи отговорност.

Когато Исус е дошъл на земята, Той е правел всичко от любов. Учел, служил, изобличавал и накрая дал живота Си за всички. Исус трябва да бъде пример в това за нас.

Истинската любов се проявява, тя не остава скрита. Не прилича на фойерверки, които будят възхищение, а после изчезват. Любовта действа, а не бездейства. Това действие положително влияе на обекта, за когото е предназначена.